Диана, която живее в Канада, иска да се подготви спокойно за майчинството, но не й остава време за това. Осиновената й дъщеря се появява по-рано от предвиденото.
Земетресението в Хаити на 12 януари 2010 г. преобърна живота ми, като ускори осиновяването, за което бях започнала процедура шест месеца по-рано. Имах нужда от време, за да се подготвя да стана майка. Намирах, че моментът още не е дошъл. Бях на 47 години, преди това не бях чувствала нужда да имам деца. Но идеята за майчинството всъщност бе дълбоко вкоренена в мен. Времето напредваше и аз вече исках да обичам едно малко същество, да се грижа за него, да го възпитавам. Фактът, че живеех сама, не можеше да ме спре. Съществуват толкова много семейства, които са такива само привидно! Защо аз да нямах своя шанс да отгледам дете?
Избрах Хаити. Първо, защото исках детето веднага да е наясно, че не съм негова биологична майка. Освен това в Канада всички шофьори на такси са хаитяни, които представляват весело, цветно общество. Решението ми беше взето – исках детето ми да е от Хаити.
За два месеца и половина успях да приключа с досието, необходимо за осиновяването. Изникна въпросът към коя агенция да се обърна. Бях обхваната от страх, съмнявах се в капацитета си да бъда майка, да обичам дете, което други ще изберат за мен. Не знаех дали съм на прав път. По телефона ми казаха, че детето е тригодишно момиченце на име Мелъди. Това, което ме смути, когато видях снимката й, бе нейният поглед, пълен с тъга и гняв. Още не знаех, че майка й съвсем наскоро преди това я бе изоставила. Закрепих снимката на вратата на хладилника. Имах да чакам още дълго – две или три години, така че щях да свикна с лицето на момиченцето. Така смятах тогава, но земетресението ускори нещата. Канадското правителство взе решение да изведе от страната избраните 172 деца, които подлежаха на осиновяване от канадци. При тази новина останалите родители плачеха от щастие, а аз бях като парализирана. Имах само една седмица, за да приготвя стаята на детето. Трябваше да взема отпуск, да осведомя близките, да помисля за всичко – дрехи, играчки… Със сигурност бях най-неподготвената майка в световната история на осиновяването!
Мелъди пристигна в един мразовит следобед. Когато я взех в ръцете си, тя се засмя, после ме погледна и започна да крещи. Изтръгна се от мен и започна да се въргаля на пода. Бяха ни подготвили, че първите 72 часа могат да бъдат много трудни, но при нас те продължиха два месеца.
Тя ме научи да чувам и да казвам „обичам те“
Мелъди не ме допускаше до себе си, крещеше, отказваше да спи. Общуването беше трудно, тъй като тя говореше само хаитянски креолски. Това продължи така, докато една вечер детето се обърна към мен на един почти безупречен френски. Вече бе приела да бъде моя дъщеря. Нуждаех се от време, за да преодолея трудностите. Чувствах се изтощена – и физически, и психически. Моите родители бяха около мен, бившият ми приятел също. Той стана баща на Мелъди. Постигнах едно истинско семейство. Днес дъщеря ми е на 7 години. Тя е хубава, интелигентна, чувствителна и с чудесно чувство за хумор. Благодарение на нея изживявам пълноценно настоящия момент и не се страхувам от бъдещето. Мелъди ме научи да чувам и да казвам „обичам те“ или „ти ме правиш щастлива“. Цял живот бях мечтала за тези безценни думи.
Leave a reply