Може би всеки има своя мисия в живота и децата са моята…

Колкото по-дълго живея с Барбара и Алесандро, толкова по-сигурна съм, че всичко, което ми се случва, е съдба. Преди време се бунтувах срещу нея, но от­както двете деца топлят дните ми, мога само да я благославям. Благодарна съм за всеки миг болка, ако тя е била цената за сегашното ми щастие.

Не помня родителите си.  Баща ми ме е смятал за грешка и няколко месеца след раждането ми си е отишъл. Майка ми, уж за да му отмъсти, ме поверила на сестра си и заминала за София, а след време – в чуж­бина. Бездетната ми леля беше най-добрият човек, с когото можех да порасна. Тя никога не спомена с лошо баща ми, нито уточни какво ми е изпратила майка от чужбина, а то беше едно го­лямо нищо. Не съм чула да се оплаква от моето присъствие и колко й стру­вам. Тя имаше приятелки и приятна компания, с която си гостувахме, пътувахме и разхождахме в почивните й дни. Не знам кога и по какъв повод каза една фраза, но тя се запечата и до днес в съзнанието ми: „Може би моята мисия е не да родя свое дете, а да отгледам дру­го, което е като сираче…“ Без тази нейна мисия животът ми сигурно щеше да е ад.

Бях студентка във втори курс, когато се влюбих в Асен. Още преди да съм си­гурна ще я бъде ли нашата любов, казах на леля за него. Тя беше свидетел на всички­те ми вълнения и съмнения. Хареса го от самото начало и го прие с отворено сърце. Беше безкрайно щастлива, когато й казахме, че сме ре­шили да се оженим и сме я избрали за кума. Кум ни ста­на един братовчед на Асен, който му беше като брат. На

подписването бяхме четиримата, после с приятели по­ляхме събитието в една дис­котека. След няколко дни с Асен заминахме на сватбе­но пътешествие при родите­лите му, които от години жи­вееха в Италия. Беше фанта­стично пътуване. Най-хуба­вата част от него бяха май­ка му и баща му, които от първата ни среща ми пока­заха, че аз съм важна част от тяхното семейство. Тога­ва наивно вярвах, че никой и никога няма да помрачи щастието ни.

С Асен бързо подредихме живота си. И двамата имах­ме добра работа, с леля раз­менихме жилищата си – ние се настанихме в нейното, а тя се премести в гарсоние­рата на мъжа ми. Тя винаги беше до нас, имахме прияте­ли, ние се обичахме и това ни беше достатъчно, за да сме щастливи. Три години след сватбата в мен започ­на да се промъква силна тре­вога – все още нямахме дете. Дадох си сметка, че с Асен отдавна не се пазим, а нищо не се случва. Тогава ме обзе истинска паника. На часа изплаках страховете си на леля ми. Тя ме изслуша, не ме погали и не ме успокои. Точно обратното – каза, че е трябва да вземем мерки. Уговори ми час при гинеко­лог, на когото имаше пълно доверие. След прегледа док­торът не беше оптимист за евентуална бременност.

Такъв шамар от съдбата не бях и допускала. Той ми пре­поръча да опитаме всички възможности на модерната медицина, но беше достатъ­чно откровен и не ми даде никакви гаранции за успех.

Така се занизаха най-теж­ките месеци и години в жи­вота ми. Люшках се между надеждата и отчаянието и след всеки провален опит да забременея затъвах още по-дълбоко в депресията си. Асен никога не ме обвини, не ме нагруби, не ме накара да се чувствам нежелана и нео­бичана, но това правеше не­щата още по-трудни и само­обвиненията ми – още по-жестоки. Никой от двама ни обаче не продумваше за осиновяване – все едно щях­ме да предадем намерение­то за свое дете.

Миналата година за поре­ден път гостувахме на роди­телите на Асен в Италия. Наложи се да си тръгнем няколко дни по-рано от пред­виденото, защото го извика­ха спешно в офиса. Изнена­дата беше неприятна и ние се размотавахме до после­дно. В крайна сметка тръгнахме чак привечер, а майка му сто пъти повтори да караме бавно, да внима­ваме и да се обадим, щом стигнем Триест – там възна­мерявахме да пренощуваме и на следващия ден да продължим.

Скоро след като тръгнах­ме, заваля като из ведро – уж нямаше облаци, уж времето беше топло, така и не знам откъде се взе този ужас. Помолих Асен да отбием и да изчакаме, защото дъждът беше като стена пред нас, но той настоя да продължим. В един момент видяхме как колата, която пътуваше пред нас, буквално изхвърча от пътя… Спряхме и понеже фа­ровете ни едва пробиваха тъмнината, а тишината беше направо злокобна, Асен вед­нага се обади и съобщи за инцидента. Пристигнаха по­лицейските коли и линейки­те, нищо повече не ни задъ­ржаше, но и двамата не мо­жехме да тръгнем, преди да разберем какво се случва с пострадалите.

Истината беше ужасява­ща – в колата беше пътувало семейство с две деца. Роди­телите бяха загинали на мя­сто, а момчето и момичето бяха с доста травми, но не фатални. Без да си кажем и дума, Асен подкара след ли­нейката, в която бяха малки­те… Като ни питаха в болни­цата ние какви сме, обясних­ме, че сме единствените сви­детели на инцидента. Хора­та не бяха много склонни да ни дават информация, но все пак разбрахме, че Барбара и Алесандро ще се оправят. Когато чухме това, Асен ме прегърна, после ме отдръпна от себе си и погледите ни се срещнаха – и двамата мис­лехме за едно и също. В онзи момент като чели отново чух думите на леля ми: „Може би моята мисия е не да родя свое дете, а да отгледам дру­го, което е като сираче…“ Той се обади на родителите си и им обясни, че сме здрави, но ги чакаме в еди-коя си бол­ница. Разказахме им под­робно какво сме преживели и ги помолихме да се погри­жат за малчуганите, които бяха загубили родителите си.

След голямо ходене по мъките стана ясно, че никак няма да е лесно да осино­вим Барбара и Алесандро. По-възможно беше родите­лите на Асен да станат тях­но приемно семейство, ма­кар че заради доброто им материално положение се появиха роднини, които ни­кога не бяха ги чували и виж­дали. Пречките обаче ни сплотиха и амбицираха още повече. С Асен бяхме гото­ви да минем през всичко и през всички, но да отгледа­ме Барбара и Алесандро, да дадем дом и любов. Засега децата живеят при свекъра и свекървата, аз прекарвам много време при тях, Асен също – при всяка възмож­ност. Леля ми също се вклю­чи и всички пътуваме не­прекъснато – живеем ту тук, ту в Италия, но където и да сме, домът е пълен… Явно това е моята съдба и моята мисия. Мога само да бъда благодарна. И щастлива с две деца, които се възста­новяват от шока и се радват на голямо семейство и на цялата ни любов.

Саша