Аз съм от многодетно семейство – татко е третият съпруг на мама. От този брак сме 3 деца, от предишния 2, а от първия – 1.

Никога не съм мразила по-големите си братя и сестра си Мартина. Много ме е яд оба­че на нея, особено след като един от батковците ми почи­на. Той – Марио, не беше све­тец – играеше комар и се дру­саше, но никога не посягаше на чуждо, не крадеше, както правят някои от зависимите. По ирония на съдбата не за­гина заради натрупани дълго­ве на хазарт, нито от свръхдоза. Фатални се оказаха ус­ложненията след тежка брон­хопневмония, която го събори.

Никой от нас, освен по-го­лямата ни сестра, не може­ше да осигури пари за дос­тойно погребение. Мама все още ми е пред очите – падна­ла на колене, моли се на Мартина за пари, а тя през цялото време гледаше някъ­де над нея, после просто си извъртя погледа и заяви: „Не съм длъжна да дам дори сто­тинка за онзи наркоман.“ Думите й още звучат в ушите ми и не разбирам откъде събра злоба, за да ги изре­че. А Марио й е брат – от една майка и от един баща, не са полу като нас – останалите.

Помогнах на майка да се изправи, да се облече и като си тръгнахме от луксозния дом на Мартина, се заклех никога повече да не стъпя там. Реших, че ако ще да умирам, кракът ми няма да прекрачи прага й. И до днес не съм на­рушила думата, която дадох.

На погребението на брат ми, което направихме доста при­лично благодарение на един местен бизнесмен, който по­иска да ни помогне, сестра ми се появи в бяла рокля. Вмес­то поне за пред хората да пророни някоя сълза, тя раздава­ше наред на присъстващите покани за сватбата си, която… щеше да се състои същата ве­чер! Не след седмица, месец или два, а точно вечерта след погребението на брат ми. Мартина не се смути дори от това, че родният й баща не издържа, припадна и се нало­жи да бъде откаран със Спеш­на помощ в болница.

Понеже никой от нас не на­мери нито сили, нито морал да присъства на сватбата, след тържеството научихме, че Мартина доста кръшно и с добро настроение е води­ла хорото. Освен това се на­тискала с всякакви мъже пред очите на онзи, който вече й бил съпруг. Той не възразявал, защото бил до­ста по-възрастен от нея и единственото, което искал, било да е негова жена, зато­ва й позволявал всякакви волности и търпял всичките й обидни изцепки.

Но не издържал докрай. След като купонът приключил, старичкият младоженец полу­чил сърдечен удар и починал на път за болницата. Целият ни малък град шушукаше, че Мартина е успяла да му из­мъкне парите и след това набързо го е уморила – така де, човекът беше живял точно толкова, колкото беше необ­ходимо. Нея никой не я видя в траур – така, както пристигна в бяло за брат ни, така и не сложи черно за съпруга си.

Черната серия продължи. В един момент стана ясно, че мама е болна от левкемия, а вторият й мъж вече доста вре­ме беше в кома. Не знам как­ва беше тази игра на съдба­та, но тя почина няколко часа преди него в адски мъки. Мама все повтаряше, че той е бил голямата й любов и за­ради него е изоставила първия си съпруг и първород­ния си син. Но никога не раз­брах кога и как бяха убили обичта си. Сестра ми не по­чете нито майка ми, нито баща си. И досега се питам откъде се появи такова без­сърдечно същество – за два месеца изпратихме четирима покойници, и то най-близки, тя от кумова срама скромно и набързо изпрати само мъжа си. Вероятно заради парите, които й беше оставил.

Не знам каква орисница ни е орисала, толкова ли сме грешни, че съдбата ни подло­жи на такива изпитания? Сес­тра ми се запиля с някакъв чужденец и никой нищо пове­че не чу за нея. Брат ми оста­на инвалид след злополука и аз съм единствената, на коя­то разчита. И се питам чий живот живея и какво стана с моя собствен? Нямам никого – нито мъж, нито дете. Само страдания и горчилки. И това е сега, когато съм млада, а кой ще ме погледне, когато оста­рея? Не искам да мисля как­во ме чака.

Андреа