Пише ви мъж на 38 години, разведен, от Габрово. Широко скроен човек съм и никога досега не съм де­лил хората на столичани и провинциалисти, но май съм се заблуждавал.

Откакто дойдох в София, раз­брах за какво става дума. Прави са онези, които твърдят, че ако все някъде още има останал морал, то той не е в столицата. Пристигнах тук преди 2 години. Програмист съм. фир­мата, в която работех, фали­ра и бях принуден да потърся препитание другаде. След като не се получи в родния ми град и в тези наоколо, реших да опитам в София. Приятел ме взе в квартира­та си, докато намеря нещо подходящо. Минах през две по-малки фирми, но от 3 ме­сеца – вече мога смело да кажа – най-накрая съм дово­лен. И от длъжността, която заемам, и от заплащането.

Наех самостоятелна гарсо­ниера. Дотук всичко изглежда розово, но не и хората. Тях явно никога няма да приема. Опитах да се запозная със съседите на етажа, не се по­лучи. Едната баба ме изгле­да като извънземно, а се­мейството отдясно на пло­щадката дори не ми отвори­ха. Усетих ги обаче, че гле­дат през шпионката. В Габ­рово, където съм отраснал, казват, че съседът е по-це­нен и от роднина. Ако нещо стане, пръв той ще ти се при­тече на помощ Тук няма та­кова нещо. Те не само отказ­ват да те познават, ами те взимат едва ли не за враг. Чак сега разбирам какво е да си сам сред четири сте­ни. Няма ги чичо Петко и дядо Томи от Габрово, с ко­ито почти всяка вечер игра­ехме табла или карти, гле­дахме мачове, пийвахме по ракия. В София хората сами се отчуждават. Оправдават се с многото работа, което не е вярно. Ако имаш жела­ние да пообщуваш със съсе­да, винаги ще намериш по­ловин час през седмицата. Така мисля. Друго – като шофираш в провинцията, задължително спазваш правилата за дви­жение. Никога няма да чуеш някой да те напсува или оби­ди. А и няма как да го напра­ви, защото никой не отнема предимството на другия, не минава на червено, не кара в насрещното… Тук е пълна анархия. И най-малкото зад­ръстване е в състояние да те извади от релси, защото не знаеш кой коя лента ще предпочете и кога ще те чук-не отзад, бързайки да стиг­не… и той не знае къде.

Ако тръгна пък да говоря за колеги и колежки, няма да ми стигне целият вестник. Оня ден си взимах кафе от машината и попитах колеж­ката зад мен да й взема ли и на нея, че стотинките вече ми тежат в джоба. Тя ме из­гледа като бабата на етажа. Каза ми да си гледам своя живот и хич да не й се сва­лям. А аз просто исках да я почерпя – какво толкова! Саможиви са, всички до един. За шефовете да не говоря -уж кадърни специалисти, уж възпитани, ерудирани, а се държат като че ли цяла Со­фия е тяхна. В провинцията няма такава огромна разли­ка между директори и под­чинени. Един ще пусне ус­мивка, друг ще се изкодоши нещо с теб, но има нормал­ни колегиални отношения. А тук не знаеш кой и кога ще ти забие нож в гърба. Тряб­ва да се пазиш от всеки.

Най ме е яд обаче на дру­го – че повечето хора, с кои­то се запознавам, не са ко­реняци софиянци. И те са от провинцията, ама дойдат ли тук, се правят на шопи. За­почват да говорят като тях, да шикалкавят, да увъртат, докато не те изиграят. Е, с това никога няма да се при­миря.

Намеря ли си работа по специалността в своя край, веднага ще се махна от Со­фия. Тук не е място за живе­ене.

Цоньо Иванов