Щом се скараме и тя веднага тича при мамчето.

Обичам жена си Елена, и то много. В квар­тала й викахме хубавото Ленче, всички мом­чета си точеха лигите, като минаваше по­край тях, но тя отвърна само на моите чув­ства. Преди да отида в казармата, си раз­менихме няколко целувки, обеща ми да ме чака и удържа на думата си. След уволне­нието вдигнахме сватба, цялата махала се изреди да хапне и пийне, защото с нея жи­веем от деца през една улица. Освен че е красива, Ленчето е добра съпруга, изрядна домакиня и изключителна майка. Като ор­лица бдеше над сина ни, докато порасне -да не кривне по лоши пътища, да е отлич­ник и да преследва мечтите, които тя не била постигнала. Лишаваше се от много неща, но го пращаше на уроци по езици и предмети, по които не можеше да изкара шестици. Но си струваше – момчето завърши с отличие, приеха го да следва в Германия, дипломи­ра се, намери си добра работа и остана там. И двамата се гордеем със сина си.

Проблемът е, че Елена е много докачлива открай време. Не че й правя забележки или я тормозя. Просто обичам да се шегу­вам – такъв ми е характерът, а тя не разби­ра от майтап, обижда се, взима си чехлите и нощницата и тича при майка си. А тъщата живее в съседния вход, преди години събо­риха къщите в квартала и издигнаха блок с 8 входа. Навремето хем ме беше смях, хем жал за старата жена, защото тя го приема­ше на сериозно. Всеки път се стряскаше, че с Ленчето ще се развеждаме и ще ста­нем за резил пред съседите. Още в пет сут­ринта, докато дъщеря й спеше, звънеше у дома, плачеше и ме молеше да се сдобрим и да не се разчува, че между нас нещата не вървят. Аз я успокоявах, правех й кафе с леблебия – заради сърцето, и обещавах, че вечерта след работа ще отида да си я взе­ма като млада булка. Този цирк се разигра­ва – през месец-два, вече 25 години. Хуба­вото е, че синът ни никога не разбра за щу­ротиите на майка си. Щом попиташе къде е, аз му казвах, че бабата пак е закъсала с кръвното и ще спи при нея, и толкоз.

Онзи ден се пошегувах, викам: „Абе, Лен­че, добре, че нямам кръвно като майка ти, че нещо си се поувлякла със солта в муса­ката?!?“ Само това казах, и то с усмивка. Леле-мале! На момента се нацупи, остави чинията и приборите, отиде в антрето, на­метна палтото и тресна вратата. Дори нощ­ницата и чехлите забрави в бързината. Сега синът като е далеч, не й връзвам кусур, дори и след два дни мога да отида да я прибера. Пък и ще пооправи къщата на тъщата, же­ната вече гони 80-те и има нужда от помощ. Още повече, че и тя свикна с номерата на дъщеря си и не припка както преди да ме уговаря да се сдобрим. Знае, че ще го на­правя. Вече и аз приемам забежките откъм смешната страна, но малко ме е яд, че след толкова години не се помъчи да се проме­ни. Да си призная, така ме сърби езикът някой път да й кажа, че е трябвало да си взема булка от град, поне на 250 км от Со­фия, та като реши да бяга при майка си, да си прави сметката колко ще й излезе масрафа. Но знам какво ще последва, затова си трая. Пък и си я обичам, а и тя мен, което е най-важното. Но младите читатели на ве­стника могат да се възползват от съвета ми. Давам им го безплатно.

Михаил