През първите години бракът ми бе като сбъдната мечта, като бленуван сън, от който се пробудих по най-неприятния начин. Тръгнахме на ваканционно летуване като влюбени, а се завърнахме поотделно, с желание да се разведем.
Сама и болна
Запознах се с Атанас една празнична вечер, когато всичко ми се струваше необичайно. И двамата имахме чувството, че цяла вечност сме чакали именно този миг да се срещнем. Ето че най-после се намерихме. Почувствахме спонтанен прилив на нежност, а след това и луда страст, на която се отдадохме още през първата нощ.
Никога досега не бях се влюбвала така бързо. Бях опиянена и сигурна, че подобно чувство никога няма да се повтори, че това е любов от пръв поглед и за цял живот.
От тази нощ нататък Атанас и аз бяхме неразделни. Досега не ми бе минала през ума мисълта да се обвържа толкова млада с някой мъж. Имах хубава и сигурна работа, печелех добре, пък и правех това, което ми доставяше удоволствие. Можех да си позволя почти всичко и не дължах обяснение на никого. Животът ми харесваше такъв, какъвто бе.
Когато Атанас ми предложи да се оженим не се поколебах нито за миг. Бях готова да се простя със свободата си. Набързо се пренесохме в ново жилище, нямахме никакви парични затруднения, защото мъжът ми също печелеше добре. Можехме да си позволим живот като от приказките.
През почивните дни заминавахме на кратки почивки до красиви места, вечерите прекарвахме редовно в луксозни ресторанти, по бизнес партита, ходехме на кино премиери и концерти. Нищо не ни липсваше.
Когато днес се връщам назад към спомените, всичко ми изглежда като един краткотраен сън. Сън, от който обаче ми беше съдено да се събудя по най-неприятния начин.
Ваканция в Египет. Предприехме това пътуване на третата година от сватбата ни, защото исках да видя прочутите пирамиди и да зърна с очите си истинска пустиня. В хотела, в който се настанихме, цареше празнично оживление. Бяхме толкова влюбени с Атанас, както през първия ден от сватбата ни.
Все още добре си спомням колко нежно ме наблюдаваше, когато пробвах различни техни национални роби. Атанас бе естет и се възхищаваше от красивите неща. Харесваше му да нося по-разголени и къси рокли, дълбоки деколтета, които подчертават сексапила ми. Понякога ми се искаше да си направя пластична операция, тъй като не харесвах лицето си, но с тялото си винаги съм се гордяла. Знаех, че мъжете рядко устояваха да не обърнат очи след мен. Притежавах някаква притегателна сила.
Мъжът ми никога не поглеждаше друга жена. Разхождахме се под палмите и по бледожълтия пясък.
Наслаждавахме се на живота до онази вечер, когато изведнъж ми стана лошо. От минута на минута се чувствах все по-зле. Дали не бях яла нещо развалено, или се бях заразила от някаква болест? Често чуваме ужасни неща за тези страни от третия свят.
През нощта получих стомашни спазми. Лекарят предположи, че имам проблем с жлъчката и ми даде някакви обезболяващи лекарства. Съпругът ми отиде с останалите мъже от групата до историческия музей и ме остави сама, без да се замисли, че може би животът ми бе в смъртна опасност.
Състоянието ми продължи да се влошава. Измина още един ден, докато убедя съпруга ми да отидем до Кайро в някоя добра болница. Той се противеше, имах чувството, че не му се даваха пари за моето здраве. Все едно и също повтаряше:
– Почакай, докато се приберем в България. Остават ни само още четири дни…
Пристигнах в болницата в критично състояние. Веднага ме вкараха в операционната. Лекарите спечелиха състезанието със смъртта. Но цената, която трябваше да платя за живота си, ми се стори ужасно висока. Не говоря за пари. Когато се събудих от упойката, хирургът внимателно ми обясни колко сериозно е положението ми. Имах изключително тежко заболяване.
Изживях пъден нервен срив, изпаднах в депресия. Не спирах да се питам защо не ме бяха оставили да умра по време на операцията. Не исках и не можех да живея по този начин. Чаках с нетърпение идването на съпруга си. Знаеше ли Атанас какво ми се беше случило? И къде всъщност бе той?
-Трябва да бъдем разумни – обясни ми той по телефона. – Прибрах се, за да не правя излишни разходи. Ще изпратя пари на приятелите ни в Кайро, които ще се грижат за теб и веднага, щом вече можеш, ще те натоварят на самолета за България.
Слушах и не можех да повярвам на ушите си. Имах нужда от него точно в този момент и вместо той да даде мило и драго, за да е до мен, ме бе изоставил сама в тази чужда страна.
– Когато се оправиш, ще вземеш първия самолет за вкъщи – бяха последните му думи и когато затворих слушалката, вече знаех – това бе краят на брака ни.
Дали Атанас някога ме бе обичал истински? Верният отговор бе – не. Той харесваше съвършеното ми тяло, приятно му бе да прави секс с мен, да вижда как му завиждат другите, като каже: „Запознайте се, това е моята съпруга…“
Плачех по цял ден и се питах как му даде сърцето да ме остави сама в това състояние. Трябваше да се грижи за мен, да ме подкрепя и утешава. Но просто си бе направил калкулация на разходите и бе пресметнал как ще е по-изгодно за него. Не се беше трогнал дори от факта, че се намирах в смъртна опасност. Нямаше защо да се залъгвам – този мъж не бе способен да изпитва дълбоки чувства. Явно сърцето му беше от камък.
Ако бракът ми се бе основавал само на страстта, а бе очевидно, че е така, то аз вече бях изгубила съпруга си. Горчивината на това разкритие беше вторият удар за мен. В главата ми се въртеше една и съща налудничава мисъл – исках възможно по-скоро да умра. Само че не знаех как да го направя и нямах смелост да го сторя в чужда страна.
Учудващо е как дори в най-безперспективните ситуации накрая побеждават волята и жаждата за живот. Прикована към леглото, имах много време за размисъл и разбрах, че животът ми досега е бил много повърхностен. Постепенно започнах да свиквам с мисълта за новия живот, още повече че лекарите ми дадоха надежда, че след още една операция могат да ми възвърнат нормалното състояние.
Атанас не знаеше за тази възможност. Веднага след завръщането ми в България, той предложи да се разделим.
– Ще останем приятели. Когато имаш нужда от нещо, ми се обаждай. Сигурен съм, че и ти искаш да постъпим така – заяви ми той.
Не го спрях. Защо ми е да живея насила с човек като него. Подписах документите за развод. Бях твърдо решила да се оправям сама оттук нататък.
Вече от доста време сме разведени. Останаха ми белези от операциите, но иначе съм здрава и се чувствам добре.
Душевните ми рани обаче не зараснаха…
К.Г., 39 години, София
Източник – Журнал за жената
Add comment