Ужасно е да си единствено дете. А да си единствено дете с родители, които нямат време за теб, е още по-ужасно. Добре че беше баба, която се грижеше за мен.
Баба Катерина – отзивчива, добронамерена, разбираща. Когато обаче баба си отиде от моя живот, светът ми опустя.
Бях само на 12, а се чувствах съвсем сама. Нямаше дори кой да ме попита как съм, камо ли да чуе отговора ми. Тогава от Гърция се завърна семейството на вуйчо ми, за да помага на майка ми в грижите за болния ми дядо. Едва тогава започнахме да се опознаваме с първата ми братовчедка Катя. Тя беше твърде различна от мен, но може би тъкмо различието ни от другите ни превръщаше в някаква степен в аутсайдери, които се разбират. Катя беше на 17 – малко отнесено романтична, отдадена на рисуването и безкрайно вярваща в това, че хората първо са добри, а после стават лоши. И всичко това – поради някакви си странни обстоятелства, които всеки човек с малко повече усилие би могъл да избегне. Аз, Искра, бях барутлия – като искра, дръпната, чепата, трудна в отношенията си с хората. Но аз си знаех, че това е моята маска, за да се скрия от тях и да не бъда наранена, защото не исках нито да се сливам с всички тях, нито да им се подчиня.
Странните нишки на живота
С Катя ходехме на разходки, тя се срещна с моята компания, аз с нейната. Но разликата в годините си оставаше и когато след една година тя навърши 18, замина отново за Гърция, за да учи живопис. Аз опитвах различни младежки увлечения – цигари,алкохол, за да се отпусна и момчетата да ме харесат, но някак си все не ми се получаваше. Бях толкова остра, че едва ли на някой му се искаше да „мели брашно“ с мен. Междувременно Катя започна да излиза с един грък, от когото набързо забременя и за да скрие от вуйчо ми, направи аборт. За да поправи грешката си от необмислената си любов, следващото лято тя се омъжи за Ивайло – също художник, също начинаещ. Вуйчо ми се противеше, питаше я как ще живеят, с пари от какво, но Катя отговаряше, че Гърция ще им даде възможност – такава, каквато тук няма да получат. И се случи нещо подобно: Катя започна да рисува и да продава картини в една галерия в Гърция. Нещата като че ли потръгнаха. Иво обаче се противеше и казваше, че за изкуството няма държава и че ако правиш нещо стойностно, то трябва да може да бъде оценено навсякъде. Стоеше в жилището им в София, рисуваше между чашите с алкохол.
Една картина като повод
Бях на 18, когато семейството на Катя продължаваше да живее по този странен начин – тя повече там, той повече тук. Абортът беше донесъл усложнения и бебе все не се появяваше.
Един ден Катя ме помоли да взема от Ивайло една картина и да й я изпратя в Гърция. Това се случваше в онези периоди, в които те се бяха сдърпали за нещо и аз трябваше да съм посредник. Когато вечерта звъннах на вратата на Ивайло, почти се бях разтреперила от притеснение. Той ме покани, измърмори нещо за Катя и започна да търси картината. Беше си налял малка чаша с уиски, такава предложи и на мен. Така и не разбрах как се заговорихме – за Гоген, чието творчество аз не познавах, за притеснението ми от мъжете, което той отбеляза, и за това колко красота има зад привидната ми диващина.
А за продължението в леглото – изобщо не помня началото. Той ли пръв ме погали? Може би. Но се чувствах невероятно.
Толкова смесени чувства...
От нощното шкафче ме „гледаше“ снимката на Катя, която сякаш ми казваше: „Не влизай в този капан!“, но аз нищо не исках да чувам и нищо не исках да разбирам. И на следващата вечер краката ми ме отведоха пред същия апартамент, и на по-следващия… Междувременно изпратих картината на Катя. Надписах колета с разкривен от вълнение почерк, в който опитен графолог щеше да разчете моето предателство. Но и моя възторг! Бях жена. Оценена! Обичана! Докосвана! След месец обаче разбрах, че ще ставам майка. Бях само на 18 и носех детето на мъжа на моята почти сестра. Ивайло веднага се дръпна. Каза нещо от типа на това, че за художниците животът е висша форма на свобода и че ангажимент той нямало да поема. Ако не ме било срам, да кажа на Катя. След лошия опит на Катя с аборта, не посмях да прекъсна бременността.
Сега съм в шестия месец – позакръглена вече жена. Бъдеща майка. Катя, щастлива от предстоящото ми раждане, изпраща дрешки от Гърция и се готви да става кръстница. Аз всеки ден потъвам и изплувам едновременно. Събуждам се с устрем да бъда майка и заспивам с мисълта за предателството. Катя често пита защо не се обаждам и защо не приема поканата за почивка на Бяло море. И аз не мога да отговоря. Само понякога отварям мъничкото дървено сандъче, изваждам от него снимката на баба и я питам престъпно ли е да искаш да бъдеш обичан? Лошо ли е да усетиш нежността? Тъжно ли е да родиш? И в очите на баба като че ли стои един и същ отговор: че когато родителите отсъстват, детето израства крехко, тъничко като стъбълце, лишено от любов. Тогава, която и птица да кацне и да го избере, ще попее, ще го развесели с песента си, но после може да го прекърши.
Сякаш всеки ден чувам един и същи отговор. И всеки ден си обещавам бъдещата ми дъщеря да расте с много майчина любов.
А дали ще й разкажа за моята измяна? Ще ми трябва много смелост, но ще опитам.
Искра Н., София
Add comment