От няколко години работя във фирма за проек­тиране и дизайн. Постъпих веднага след дипломи­рането си и макар да нямах стаж, избраха мен.

Шефовете казаха, че съм се представила най-добре на интервюто. В стаята сме три колежки, едната от които ни е нещо като шеф. С нея и досега поддържаме формални отношения, но тя с всич­ки във фирмата се държи на дистанция, в смисъл -това не ме притеснява, въпрос на характер. С другата – Радослава, се сближихме от самото на­чало. Прие ме сърдечно и макар да се държеше снизходително покрови­телствено, ми помагаше да навляза в работата. Аз й се отблагодарявах, като се превърнах в неин душеприказчик. Щом оста­нехме сами, започваше да се оплаква от нерадо­стната си съдба. Омъжи­ла се навремето за свой колега от университета, без да подозира, че е пи­яница, който след трета­та водка става агресивен, чупи и бие наред. Дъще­ря й била бебе, когато се развела, и оттогава – вече 14 години, се грижи сама за нея. Често ми приплакваше, че цялата й запла­та отива за храна и пла­щане на сметки, затова все измислях поводи да подаря някоя дрешка на момичето или нещо дреб­но, на което знаех, че ще се зарадва. Преди година се омъжих за голямата си и единствена любов. Имахме връзка от учени­ци, после и като студен­ти, но майка му не иска­ше да чуе за мен. Родите­лите му са от стария хай-лайф на София, фамилия­та бъка от адвокати, лека­ри и архитекти, имат бо­гати роднини в Европа и Америка, и тъй като баща­та е починал отдавна, гос­пожата се вживяваше в ролята на нещастна вдо­вица й командваше сина си, а той от съжаление я слушаше. Та тя не ме одобри – била съм от ра­ботническо семейство, рева, тръшка се, заплаши го, че ще отиде в старчес­ки дом, и успя да ни раз­дели, само че… привидно. Продължихме връзката си, криейки се като уче­ници, макар да бяхме зре­ли хора. Но това е друга история. Важното е, че когато миналата година майка му почина внезап­но, на третия месец ние се оженихме. Звучи гроз­но, но ние се обичахме. Пиша всичко това, защо­то след скромната сват­ба, само с двама свиде­тели, аз се пренесох в красив дом на пъпа на София. Станах стопанка и на разкошна вила в поли-те на Витоша и собстве­ничка на нова, скъпа кола – подарък от съпруга ми за сватбата. Още щом се върнах от сватбеното пътешествие в Италия и раздадох подаръци на ко­легите, видях завист в очите на Радослава. Вме­сто поздрав, тя подхвърли иронично къде съм го била намерила този богаташ и как съм го била оплела в мрежите си. Заболя ме, но реших вотът й е труден, сама се бори за себе си и детето. Дори не се ядосах, че гле­даше на кого какво съм донесла, макар че за нея и дъщеря й бях похарчи­ла най-много валута.

Малко преди Коледа Радослава имаше рожден ден, навърши 40. Разпола­гах с пари, мъжът ми бе заредил кредитната ми карта (още не мога да свикна, че съм доста бо­гата за нашите стандар­ти!) и реших да й подаря красиво златно колие. Тъй като половин час се кон­султирах с продавачката, тя ме е запомнила. Две седмици след това ме спря в мола, представи ми се и едва тогава се сетих коя е. Беше смутена, но ме познала и решила, че е длъжна да ми каже нещо, което много я впечатлило. Още на другия ден в мага­зина пристигнала някаква жена, показала колието и попитала колко струва. Знаела, че е купено от там, тъй като в кадифена­та кутийка беше поставен сертификат с каратите на бижуто и адреса на мага­зина. Продавачката я по­гледнала любопитно, а онази без притеснение изплюла: „Ами, подари ми го една много богата при­ятелка, гьчкана с пари, та искам да знам какво й се е откъснало от сърцето и колко струва приятел­ството ни!“

Каква завист, какво па­дение! Не съм лош човек, не съм и дребнава. Но от­тук нататък Радослава няма да получи нищо. Нека всички, които за­виждат на богатите и пре­успели хора, да се замис­лят и сами си направят извод защо не им върви в живота.

Емилия

Това са няколко много тъпи въпроси, които се задават на интервю за работа