Здравейте, пиша ви, защото искам да благодаря на хората, които направиха толкова много за мен и моето дете.

Самотна майка съм, имам син на 8 г. Преди година останах без работа и единствените средства, с които разполагах, бяха детските и парите от борсата. В началото се справях някак си, но усещах, че затъвам все повече и повече, докато стигнах дъното. Вече не можех да си плащам наема и сметките, да храня и обличам детето, а за себе си да не говоря. На всичкото отгоре миналата година Момчил тръгна на училище. Имаше моменти, в които ми се искаше да сложа край на живота си. Единственото, което ме спираше, беше мисълта, че съм длъжна да се грижа за сина си, щом съм го създала. Минавало ми е през ума да го дам за осиновяване и щях да го направя, ако бях сигурна, че ще попадне на хора с повече възможности, които ще му осигурят по-щастливо бъдеще. Но трябваше и да го обичат, колкото го обичам аз. А като четях, че децата невинаги случват на добри осиновители, не можех да се реша.

Един ден заведох Момчил на училище, седнах на пейка в градинката до нас и сълзите сами потекоха по бузите ми. Не усетих кога до мен се е приближил бай Димитър от нашия вход. Старецът деликатно започна да ме разпитва защо плача. И аз му споделих проблемите си. Той помълча, а после ми каза, че ще се опита да направи нещо по въпроса, да ни помогне някак.

Вечерта на вратата ми позвъниха няколко съседи, които поискаха да поговорим. Поканих ги, но освен билков чай, нищо друго не можах да им предложа. Те казаха, че друг път ще се черпим, сега посещението им било делово. Не можех да повярвам на това, което чух да ми казват. Бяха ми намерили два входа в съседен блок, които да чистя, защото ние си имахме чистачка. А Боряна от седмия етаж, която работи в юридическа кантора, ми каза, че си търсили куриер на 4 часа, щяла да предложи на колегите си да ме вземат.

Михайлови от третия етаж бяха донесли две огромни торби с дрехи и маратонки от синовете си, които са малко по-големи от моя. Бяха пъхнали и един голям шоколад, какъвто аз не можах да му купя и за рождения ден.

Минчо и Здравка от апартамента под тях пък ме поканиха да отидем с Момчил през уикенда в тяхното село – имали вила и голяма градина. Хем да им помогна, хем да направим и за мен консерви и компоти за зимата. И това лято прекарахме там две седмици с детето – налудува се на чист въздух, а и имаше какво да напише в съчинението си на тема „Как прекарах лятото“.

Оттогава комшиите не са ни оставили нито за ден, все нещо правят за нас. И много ме е яд, когато чуя хората да казват, че българите сме лоши, злобни и завистливи. Е, има и такива, но моите съседи не са. Благодарна съм им за всичко, а най-вече, че прогониха лошите мисли от главата ми.