Аз съм майка на 4-годишно момченце и още е рано да се притеснявам за сина си, обаче имам толкова много деца на по­знати, които ходят с блуж­даещи погледи, пушат трева или взимат екстази и дори не се замислят, че следващата крачка може да ги доведе много, мно­го далече. Там, от където няма връщане. Затова ре­ших да ви разкажа една история от своята мла­дост.

Бяхме ученици в езико­ва гимназия, в класа ни имаше едно момче – Мак­сим. Родителите му дълги години работеха в чужби­на, имаха много пари и не му отказваха нищо. Мак­сим беше много умен, но и много чувствителен. Влюбих се в него, той също ме обичаше, обаче често ме докарваше до сълзи. Просто се запиля­ваше някъде и не знаех къде е с дни. Всъщност бях наясно, че се среща с едни момчета, които смятахме за най-големи­те отрепки в училището. Когато се появяваше, за­почвах да му говоря, а той ми се усмихваше мило и все повтаряше, че е само мой и никой не бил в състояние да ми го отне­ме. Обяснявах му, че не го ревнувам, а се притесня­вам за него, ала Максим сякаш не ме чуваше.

След години разбрах, че растейки без родителите си, всъщност беше станал много неуверен и раним, затова търсеше спасение в наркотиците. Имаше всичко, но нямаше тяхна­та любов и нежност. Не знаех защо, ала по някак­ва причина те не искаха да го вземат при себе си, поне докато завърши учи­лище. Имаше само един дядо, доста студен и суров човек, с когото не искаше да се вижда често.

И понеже Максим жи­вееше сам в огромния им апартамент, често се събирахме на купони у тях. Танцувахме, пушех­ме, пиехме,лично аз оба­че стоях на разстояние от дрогата. Гаджето ми чес­то ми предлагаше да опи­там – само една цигара или едно хапче, но аз ус­пявах да му се измъкна. Бях си дала дума, че ни­кога няма да се докосна до наркотиците.

Веднъж решихме да празнуваме рождения ден на наша съученичка в дома на Максим. Тя доне­се алкохол, нещо за хап­ване, събрахме се много хора. Вечерта вървеше страхотно до момента, в който забелязах, че Мак­сим го няма в хола. Започ­нах да обикалям по стаи­те и да го търся, но не го откривах никъде. В този момент при мен дойде

Зарко и ми каза, че гадже­то ми е в банята. Станало му лошо, явно бил прека­лил с пиенето. Хукнах на­там и го заварих на пода -гърчеше се, от устата му излизаше пяна. Веднага се досетих, че е прекалил с дозата. Втурнах се в хола, изключих музиката и се развиках на всички да си вървят. Останаха само няколко души. После се обадих в „Спешна помощ“. Докато линейката дойде, Максим издъхна в ръцете ми. Никога няма да забра­вя ужасените му очи, кои­то ме гледаха безпомощ­но, и ръцете, които стис­каха моите. Беше толкова страшно, че изпаднах в шок, после преживях дълга депресия.

Родителите на Максим се прибраха в България след смъртта му. Не беше минала и година, когато почина майка му. Баща му е жив и досега, но е са­мотен и много тъжен. По­някога го срещам да върви без посока и виж­дам в очите му само бол­ка и скръб.

Доста време странях от всички и едва след някол­ко години започнах връзка с Огнян, който сега е мой съпруг и баща на детето ми. И макар че минаха години, понякога се стряскам в съня си, ся­каш чувам Максим да сте­не. Събуждам се, обляна в студена пот, и дълго не мога да дойда на себе си. Друг път пък си предста­вям, че синът ми е порас­нал и лежи на студения под в банята – така,както видях своя приятел. Не искам това да се случи за нищо на света.

Пиша това писмо с на­деждата, че ще го проче­тат повече млади хора. Дано думите ми стигнат до тях: Дрогата не е безо­пасна игра, милички, не е модно забавление. Тя може да има страшни по­следствия. Купонясвайте, обичайте се, но не пося­гайте към нея. Наркотици­те могат да ви отнемат най-ценното – живота. А няма по-жестоко нещо от това да си отидеш от този свят, без да си извървял пътя си докрай.

Ани