От мен да знаете – не очаквайте нищо от близките си!
Здравейте! Аз съм вдовица, на 52, с голяма дъщеря. Преди 10 години майка ми получи инсулт и остана напълно парализирана – не можеше да помръдне, загуби и говора си. Имам и по-голяма сестра. С нея никога не сме били близки. Като малки непрекъснато се карахме и спорехме за нещо. Родителите ни предпочитаха нея, тя беше тяхната любимка, и все ни сравняваха – според тях тя беше по-добрата във всичко. Така и пораснахме – отчуждени една от друга.
Когато мама получи инсулта, аз живеех с нея, татко и дъщеря си. Лекарите не дадоха никаква надежда да се възстанови. И тогава се започна едно ходене по мъките, а трябваше да тичам и на работа. Точно тогава, когато имах най-голяма нужда от помощ, сестра ми се отдръпна. Докато майка ни беше в болницата, тя нито веднъж не дойде да я види. Не се появи и на изписването. Когато й се обаждах по телефона, все беше заета и нямаше време. Всичко легна на моите плещи и животът ми се превърна в ад. Чувствах се като приклещена в порочен кръг, от който нямаше измъкване. Сутрин ставах, нахранвах мама, давах й лекарствата, сменях й памперса, обръщах я, вдигах я и всичко това съвсем сама. После отивах на работа, а вечер, като се върнех, започвах да готвя за дъщеря си и за татко, пусках перална, чистех къщата. След това отново започвах да се занимавам с мама – сутрешните процедури се повтаряха и вечер. И така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.
През цялото това време сестра ми не се обади нито веднъж, поне да попита как е майка ни, за помощ пък – да не говорим. Възмущавах се как може да е толкова неблагодарна и безсърдечна? А по това време дори не ходеше на работа. По цял ден беше свободна и не се занимаваше с нищо. Тайничко се надявах да прояви капка съчувствие и разбиране и да дойде у дома да ме смени поне за ден – та нали безпомощната жена, за която се грижех, все пак беше и нейна майка. Явно обаче й изнасяше да си прави оглушки. А за мен беше под достойнството ми да я моля за помощ, след като сама не се сещаше или по-скоро се правеше на приятно разсеяна.
След година и половина мама почина. Вярвате ли, че този период ми се стори цяла вечност. Защото се намъчи горката, беше жив труп, зависим от мен. Поне мъките й свършиха и се пресели на едно по-добро място. Знам обаче, че където и да се намира, никога няма да прости на сестра ми, че не се погрижи за нея, докато беше прикована към леглото. Аз също няма да й простя, че ме остави съвсем сама да се грижа за нашата майка. Но не съм тази, която ще я съди, има Господ – нека той го направи. Едно обаче е повече от сигурно – никога няма да направя грешката да й се моля и да вярвам, че мога да разчитам на нея, защото правилно са казали хората – от близките си нищо не очаквай!
Даниела
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Всичко или не в името на приятелството?!
Add comment