Най-много боли предателството от близките

От мен да знаете – не очаквайте нищо от близките си!

Здравейте! Аз съм вдовица, на 52, с голяма дъще­ря. Преди 10 години майка ми получи инсулт и ос­тана напълно парализирана – не можеше да по­мръдне, загуби и говора си. Имам и по-голяма сес­тра. С нея никога не сме били близки. Като малки непрекъснато се карахме и спорехме за нещо. Ро­дителите ни предпочитаха нея, тя беше тяхната любимка, и все ни сравняваха – според тях тя беше по-добрата във всичко. Така и пораснахме – отчуж­дени една от друга.

Когато мама получи ин­султа, аз живеех с нея, татко и дъщеря си. Лекарите не дадоха никаква надежда да се възстано­ви. И тогава се започна едно ходене по мъките, а трябваше да тичам и на работа. Точно тогава, ко­гато имах най-голяма нуж­да от помощ, сестра ми се отдръпна. Докато майка ни беше в болницата, тя нито веднъж не дойде да я види. Не се появи и на изписването. Когато й се обаждах по телефона, все беше заета и нямаше вре­ме. Всичко легна на мои­те плещи и животът ми се превърна в ад. Чувствах се като приклещена в по­рочен кръг, от който няма­ше измъкване. Сутрин ста­вах, нахранвах мама, да­вах й лекарствата, сменях й памперса, обръщах я, вдигах я и всичко това съвсем сама. После оти­вах на работа, а вечер, като се върнех, започвах да готвя за дъщеря си и за татко, пусках перална, чи­стех къщата. След това от­ново започвах да се зани­мавам с мама – сутрешни­те процедури се повтаря­ха и вечер. И така ден след ден, седмица след седмица, месец след ме­сец.

През цялото това време сестра ми не се обади нито веднъж, поне да по­пита как е майка ни, за помощ пък – да не гово­рим. Възмущавах се как може да е толкова неблагодарна и безсърдечна? А по това време дори не хо­деше на работа. По цял ден беше свободна и не се занимаваше с нищо. Тайничко се надявах да прояви капка съчувствие и разбиране и да дойде у дома да ме смени поне за ден – та нали безпомощ­ната жена, за която се грижех, все пак беше и нейна майка. Явно обаче й изнасяше да си прави оглушки. А за мен беше под достойнството ми да я моля за помощ, след като сама не се сещаше или по-скоро се правеше на приятно разсеяна.

След година и полови­на мама почина. Вярвате ли, че този период ми се стори цяла вечност. Защото се намъчи горката, беше жив труп, зависим от мен. Поне мъките й свършиха и се пресели на едно по-добро място. Знам обаче, че където и да се намира, никога няма да прости на сестра ми, че не се погрижи за нея, докато беше прико­вана към леглото. Аз също няма да й простя, че ме остави съвсем сама да се грижа за нашата май­ка. Но не съм тази, която ще я съди, има Господ – нека той го направи. Едно обаче е повече от сигур­но – никога няма да напра­вя грешката да й се моля и да вярвам, че мога да разчитам на нея, защото правилно са казали хора­та – от близките си нищо не очаквай!

Даниела

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Всичко или не в името на приятелството?!