Чист късмет е, че си намерих работа в тази криза!

Един петък в службата ни събраха осем души, благода­риха ни, и ни казаха, че за­ради кризата ще ни съкра­тят без едномесечния пре­дупредителен срок и затова от понеделник вече не сме на работа.

Щели обаче да ни изплатят половината от зап­латата за следващия месец. Както и да е.

Регистрирахме се в бюра­та по труда и тръгнахме да търсим нова работа, защото готови пари бързо се харчат.

Два месеца обикалях като луда от врата на врата, по всичките си работещи по­знати и фирми, с които съм имала контакти през после­дните две години. Навсякъ­де получавах единствено ис­крени съжаления и повдига­не на рамене. А на последни­те две места ми заявиха, че квалификацията ми е твърде висока за мястото, за което търсят човек – компютърен специалист съм.

Вече бях на края и на па­рите, на силите си и на не­рвите си, като ме срещна един колега и от дума на дума му се разревах на ра­мото. Тогава той ми каза, че във фирмата на негов познат търсели домакин-закупчик. Щял да се обади, но да не представям предварително никаква автобиография. Отидох във въпросната фир­ма и понеже той наистина беше говорил с тях, една възрастна дама – съдружник във фирмата, ме нае. Изро­вих у дома една синя пре­стилка и започнах.

Работата беше елементар­на – раздавах консумативи за различните отдели и се­дях зад една преграда. Бях щастлива, мълчах си и рабо­тех, както си знам. Не ми обръщаха внимание, освен когато искаха нещо да полу­чат или да поръчат.

Някъде след около два месеца ме срещна големият шеф и ме спря. Попита аз ли съм новият домакин и ми направи забележка за външния ми вид. Каза, че не съм облечена подходящо за престижната фирма, в която работя. На другата сутрин се въртях пред огледалото у дома, оглеждах се, подбрах си дрехи и обувки по-така и тръгнах елегантна. Всички ме забелязаха веднага, ма­кар че повече от 60 дни ни­кой не беше запомнил дори името ми. Промени се и от­ношението им към мен – пра­веха ми път за асансьора, питаха ме искам ли кафе, като ме видеха зад прегра­дата, дори някои започнаха да ми говорят на „вие”.

Един ден настъпи паника, защото нещо се беше случи­ло с компютрите. Като усе­тих паниката, попитах един от колегите какво става и мога ли да помогна с нещо. Но той ужасен махна с ръка: „Не пипай, проблемът е го­лям! Срина се системата й чакаме да дойде специа­лист!“

По едно време ме извика­ха да занеса при шефа две кафета, защото пратили някъде секретарката. Щом влязох в кабинета му, раз­брах, че специалистът е мой приятел още от студентски­те години. Като ме видя, ско­чи и едва не ме разцелува. После каза на шефа: „Защо съм ви аз, бе, тя е човекът, който ме научи на разни но­мера в занаята!“ Шефът ми -. намръщен и сконфузен, за­почна да мънка. После се окопити и попита защо вече повече от година не съм му казала какъв специалист съм всъщност. Та с прияте­ля ми за два дни отстраних­ме проблема и след това от­ношението към мен коренно се промени. Защото от ня­каква си там приятна млада домакинка и закупчик из­веднъж се превърнах в кон­куренция за тези, които се боричкаха за по-високите постове.

Тогава настоях пред шефа да поговорим насаме и го помолих да не ме повишава, а да си остана домакин-за­купчик, за да не дразня дру­гите. Той ме слуша дълго и внимателно и прояви разби­ране, но прибави в длъжно­стната ми характеристика .„заместник системен адми­нистратор“ и вдигна запла­тата ми със 150 лв. Духовете се успокоиха, макар че вече повече бях специалист по компютрите, отколкото дома­кинка. И нещо още по-приятно се случи – започнаха да ме ухажват почти всички, даже и жените, защото усетиха, че шефът гледа на мене по друг начин. Той намери как да ме държи в течение на всичките си дела и станах нещо като негов съветник и консултант, негова дясна ръка. Все пак разбирах от компютри и при всеки възможен случай той ми показваше уважение и ми плащаше всяка консултация. А счетоводителката се шегу­ва, че съм най-скъпо плате­ният домакин в републиката.