Никога не казвай „никога”, не знаеш какво изпитание ти е приготвил животът!

Неведнъж съм чувала, че нико­га не бива да се казва „никога“. Е, аз не само го казвах, но и бях твърдо убедена, че никога няма да бъда победена, изоставена или наранена.

Познавам добре себе си. Като цяло съм амбициозен чо­век – работохоличка, уверена и твърдо стъпила на земята. За съжаление преди 5 месеца неща­та се промениха – оттогава съм безработна.

Стана неочаквано…

Просто фир­мата, в която работех години на­ред, фалира заради кризата и всички ни пратиха на трудовата борса. Оттам е почти невъзмож­но да си намеря работа по специ­алността – инженер химик съм, а и не мога да работя какво да е. Парите, които взимам от борса­та, ми стигат колкото да не умра от глад. Няма да крия, че имам спестени малко – към 2000 лева, но с тях нищо не мога да направя, примерно да регистрирам соб­ствена фирма и да започна нова дейност. За това трябват доста инвестиции, а и в тези трудни вре­мена кой ще ме допусне на паза­ра. Както се казва, пестя бели пари за черни дни, може би от страх, и не смея да ги пипна. Ако не си намеря работа в близките два-три месеца, ще стигна и до спестяванията си.

За пръв път през живота си из­падам в толкова трудно положе­ние.

И за пръв път се сблъсквам с бедността. Пазарувам от най-ев­тиния магазин до нас и ме е срам от това, почти спрях цигарите, ал­кохола, за нови дрехи не мога и да си помисля. Никога досега не съм се замисляла какъв хляб ще купя, колко струват сиренето или кашкавалът. Разполагах с доста пари, влизах в супермаркета и взимах от най-хубавото – прясно и свежо. А сега чакам промоции­те и намаленията към края на ра­ботния ден. От магазините втора употреба пък ме е гнус – та те са за най-бедните, не са за мен! Май­ка ми например се справя с една­та пенсия – доста по-ниска от това, което на мен ми дават от борса­та. Но тя е по-обикновена жена, свикнала е. Пък и на възрастните колко им трябва!

Мизерията, която усещам на гърба си, ме депресира още по­вече.

Няма на кого да разчитам – синът ми се ожени и със снахата заминаха за чужбина. Едва свързват двата края, а и не съм в блестящи отношения с тях, та да им искам пари. Бившият ми съпруг живее с любовницата си, прияте­ли почти нямам. Самотна съм.

Все по-често се замислям дали да не рискувам и да тръгна за чуж­бина, но за там трябват доста пари, а и аз не знам перфектно чужди езици. Съвсем бегло си спомням руския. Пък и какво ще работя? Ще мия задници на старците и ще им чистя къщите ли? Та аз съм инте­лигентна жена, образована, с две висши образования? Не ми отива такава работа. Като се замисля, доскоро идваше жена вкъщи – чи­стеше, подреждаше, гладеше… Аз и това не умея като хората. А да чакам някой да ме вземе на рабо­та на 49-годишна възраст и тепър­ва да оценява качествата ми – едва ли. Все млади предпочитат, което според мен е доста неправилно.

Много съм отчаяна.

Заслужа­вам ли това аз, опитната професионалистка, до която всички се допитваха и ме ценяха като спе­циалист? Ако някой от вас може да ми предложи нещо подходящо, поне за 1000 лева месечно, ще му бъда благодарна завинаги.

Моля посъветвайте ме какво да правя и как да постъпя, наистина имам нужда от помощ.

Ваня Цветкова