Преди години, когато завърших „Техническия универ­ситет“, постъпих на работа като машинен инженер в една голяма фирма. Разбира се, с връзки.

Докато се черпехме, моят благодетел ми направи инструктаж. Той бил приятел на собственика и му казал, че сме род­нини, че съм се дипломирал с отличие и че съм един от малкото млади хора, които обичат професията си. Собственикът пък му отговорил, че търси тъкмо та­кива като мен и обещал, като навляза малко в рабо­тата, да ми предложи ръководна длъжност.

Не знам дали бяха научили кои ме е препоръчал, но ме посрещнаха много добре. Прекият ми началник ме прие сърдечно, запозна ме с вътрешния правилник и ми каза, че като видя нереднос­ти, първо на него да съобщя. Така било прието. Той знаел, че мога да кажа направо на най-високо равнище, но ме посъветва да не го правя, не се приемало добре.

Започнах с ентусиазъм, исках да се докажа и да из­градя кариера. Началниците ме хвалеха, колегите обаче започнаха да странят от мене и да ми викат зад гърба натегач. Не им обръщах внима­ние, но нещо друго ми напра­ви впечатление. Колите, кои­то имаха разрешение да вли­зат и излизат от фирмата, из­насяха метали, горива и как­вото още можеха. Наивно си мислех, че имат разрешение.

Веднъж обаче един от стари­те работници, който вече си беше подал документите за пенсия, като гледаше как то­варят поредния бус, ми про­шепна: „Ех, Наско, привиле­гированите си докарват пове­че от кражби, отколкото от заплатата. Тебе като вътре­шен Човек не са ли те вклю­чили в схемата?“ Не знаех какво да му отговоря и си замълчах. Продължих обаче да наблюдавам как безпре­пятствено се изнася навън какво ли не. Реших да съоб­щя какво съм видял на пре­кия си началник, както ме беше предупредил. В края на работния ден отидох при него и му разказах всичко, и как­во ми е казал старият работ­ник. Той ми стисна ръката -постъпил съм много добре, като съм го информирал. Да не се притеснявам повече, той щял да събере конкрет­ните факти ида хванат крад­ците на място как изнасят държавна собственост.

Минаха ден-два, прекият ми шеф се държеше много Мило с мен, но нищо не каз­ваше по оня въпрос. А след седмица прекратиха догово­ра на стария работник, макар че му бяха обещали да го ос­тавят още няколко месеца, докато реално получи пенси­ята си. След още няколко дни в началото на работния ден ме повикаха при изпълнител­ния директор. Попитах пре­кия си началник дали знае защо ме викат, а той вдигна рамене и ехидно се усмихна – щял съм да разбера.

Когато влязох, секретарка­та ми връчи заповед за дис­циплинарно уволнение за клевета на колегите и злепо­ставяне на фирмата. Поисках да разговарям с изпълнител­ния директор, да му обясня всичко, но тя ми се тросна ядосано:

–           Шефът не обича клевет­ниците! Тръгвай си веднага, вече не си желан тук от ни­кого.

Не ми оставаше нищо дру­го, освен да събера нещата си и да напусна.

След седмица случайно срещнах човека, който беше ходатайствал за мен. С го­лямо притеснение му обяс­них какво се беше случило. Мислех си, че ще ми се ска­ра, защото съм го злепоста­вил. Той обаче със съчув­ствие ми разясни ситуация­та:

–           Няма нужда да ми обяс­няваш, моето момче, че не си наклеветил никого, а си казал истината. Постъпил си чест­но, но честността невинаги е за предпочитане.

С това разговорът ни при­ключи. Запомних неговия съвет и се заклех пред себе си никога вече да не си отва­рям устата, където не ми е работата.

Наско

Човек никога не знае какво му е отредено да преживее