Дишам и живея в очакване да чуя гласа му!

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

Навремето имаше една песен на Васил Найденов „Телефонна любов“. Помня, че като я слушах за пръв път – тогава бях в 5-и клас, много се натъжих, защото наистина е нака­зание да чуваш гласа на любимия, а да не можеш да го докоснеш и да го целунеш. Дори си поплаках, а брат ми се изсмя, че съм ега-ти глупачката, щом една песен може да ме разчувства така. Такава романтичка си останах и до днес и може би затова още не съм намерила своя принц на бял кон, дето все го чакам.

telefon

Беше някъде преди три месеца. Работех нещо на компютъра в офиса, когато телефонът ми звънна и приятен мъжки глас потърси Петя. Казах, че има грешка, и му пожелах усмихнат ден. Той се извини и затвори. Забравих вед­нага за него и продължих да работя. Вечерта, някъде към десет, джиесемът ми отново звънна и чух гласа на непознатия, който беше объркал номера ми сутринта. Попита удобно ли е и аз му обясних, че няма проблем. Той малко помълча и после каза, че не спрял да мисли за мен. Гласът ми толкова го впечат­лил, че си обещал по-късно отново да ми се обади. Отлагал цял ден и едва преди малко събрал смелост. Не знаел обаче как ще реа­гирам и дали няма да ми създаде неприятно­сти с това късно обаждане. Успокоих го, че живея сама. Той сякаш се зарадва и каза: „Приятно ми е, аз съм Живко.“

Говорихме до два сутринта! Изобщо не разбрах как са минали часове. От операто­ра ни прекъсваха няколко пъти, но Живко пак ме набираше. Никога не бях провежда­ла толкова дълъг разговор по телефона. На­края все пак си пожелахме лека нощ и си обещахме да се чуем отново. Заспах унесе­на и щастлива.

От този ден всичко се промени. Живея в очакване да чуя гласа на Живко и пак да пре­караме няколко часа заедно, макар и само виртуално. Разговаряме за всичко, спорим, обсъждаме филми, книги и сайтове. Знам, че харесва тъмна бира, но не яде риба. Че люби­мият му цвят е синият, че обича високите ско­рости и има мотор.

През изминалите месеци не сме се чували само за седмица, когато беше в командиров­ка извън България. Не знам как тогава из­държах без него. Майка ми ме мисли за то­тална наивничка, щом съм се влюбила в мъж, когото не съм виждала. И се пита как е възможно жена на моята възраст да си изгуби ума като малко момиче. На мен обаче ми харесва да съм влюбена. Толкова отдавна не ми се е случвало и какво лошо има да вяр­ваш, че любовта съществува, и то чиста и истинска, каквато я искам аз.

Знам, че срещата с Живко е неизбежна. Хем я искам, хем се боя. Дано не се разочаровам, дано очакванията ми не са чак толкова големи, но имам вече нужда моят принц на мотор най-после да дойде и да ме отведе. Пък тогава каквото ще да става.

Милена

 

Принцеса разговаря с ангелите

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар