Пише ви една самотна майка. От малък провинциа­лен град съм, но отдавна живея в София.

Не ми е лес­но, но дваж по-трудно ми беше у дома, където каз­ват, че уж и стените помагали.

С Никола – бащата на детето ми, бяхме гаджета още от ученици. Знаех, че не е стока, но го обичах преда­но и искрено – така, както се обича веднъж в живота. След като завършихме гим­назията, започнахме рабо­та в единствената фирма в града ни, а скоро след това заживяхме заедно. И него­вите, и моите родители не­прекъснато ни повтаряха, че не може Така да се жи­вее без брак, че хората го­ворят, какви били тия мо­дерни работи – мъж и жена да живеят под един покрив, без да са семейство. И аз исках да се оженим, но не смеех да настоявам пред Никола. За капак на всич­ко забременях. Понеже вече нямаше мърдане, Ни­кола обеща да вдигнем сватба, когато се роди бе­бето. Започнах да мечтая каква красива булка ще бъда и как нашето дете ще ни е шафер – бях го вижда­ла по филмите и фантазия­та ми рисуваше приказни картини.

Шамарът от съдбата дой­де, когато родих сина си. Тогава в един ден излитах най-прекрасното усещане – да стана майка, и най-ужасната драма – да раз­бера, че детето ми се е ро­дило с физически недъг – едното му краче беше по-късо от другото.

Бъдещата ми свекърва, която дойде първа в бол­ницата, вместо да ме оку­ражи, започна да ме съжа­лява и направо ми предложи да го оставя в Дом „Майка и дете“. Млада съм била и здрава, щяла съм да имам и други деца. Как­ви други, мислех си, та нали току-що родих първа­та си рожба! Нима мога да я захвърля ей така, с лека ръка! Прегърнах сина си и когато усетих малкото му безпомощно телце до себе си, се заклех, че живота си ще дам, но няма да го изо­ставя.

Когато Никола разбра за проблема с бебето, ведна­га би отбой и каза, че сват­бата се отлага. И изобщо – да се оправям сама, щом едно читаво дете не мога да родя. Той сакат син в къщата си не искал. Това „сакат” кънтеше в ушите ми денонощно, защото всички ми го повтаряха – и той, и майка му, и баща му, а и моите родители се включи­ха в общия хор. Никой не застана на моя страна, ни­кой не ме подкрепи, нито се опита да ми вдъхне сила. Единствено баба ми ме извика в стаята си и каза: „Дете, бягай в София! Млада си, умна си – ще се оправиш. Пък и там има доктори, които ще помог­нат на малкия Жорко. Ос­тави ги тия – кучета ги яли!“ После бръкна под дюшека си и измъкна дебела пачка с пари, а от пазвата си из­мъкна носна кърпа, върза­на на възел. Отвътре се из­сипаха 10 златни наполеона. Каза тях да ги пазя за краен случай.

Бебето ми беше едва на 40 дни, когато приятелката ми и мъжът й ни закараха в София. Баба се беше оба­дила на своя далечна бра­товчедка, която живееше сама и се съгласи да ме приеме – синовете й отдав­на живеели в чужбина.

Леля Станка ме посрещ­на като своя дъщеря. Беше приготвила стая за мен и Жорко. Дори играчки му беше купила! Едва сдържах сълзите си – чуж­дата жена, която никога не ме беше виждала, се рад­ваше на сина ми като на свое внуче, а родният му баща, бабите и дядовците му се пазеха да не го до­коснат, сякаш беше прокажен.

Благодарение на грижи­те и помощта на леля Станка ние с детето ми на­мерихме своето истинско семейство. Тя беше нео­тлъчно до нас, когато мал­кият боледуваше, и всеки път, когато го водех в кли­никата в Горна Баня за крачето, ни придружава­ше. Там му направиха спе­циална шина, за да може да ходи нормално и никой не му натякваше, че с нещо е по-различен от другите деца. Пак леля Станка ми помогна да за­почна работа и да наста­ня Жорко в детска гради­на. По нейно настояване записах да уча задочно икономика. Ако не бяха баба и тя, не знам какво щеше да се случи с мен и сина ми. Те са моите анге­ли тук на земята, закрилят ме и ме насърчават с лю­бовта си. А своята аз по­делям между тях и Жорко.

Гергана

Животът ми е по-зле от този на улично куче!