Дойдох в столицата от хубав курортен град, завъ­рших висше образование, намерих си работа и ос­танах тук, засега съм на квартира. Майка ми и баща ми са пенсионери и живеят в провинцията, нямам братя и сестри.

Преди 5 години имах връзка с мъж, с когото ра­ботехме на едно място. Бях­ме непрекъснато заедно и мисля, че бяхме щастливи. Изкарахме безоблачно ня­колко месеца, докато дой­де моментът да се запозная с майка му, тя го поискала. Той обаче не дойде на сре­щата. Жената ми обясни ня­кои правила в семейството им от рода на: ‘Тази чаша виждаш ли я на масата? Тя ще остане тук, няма да се мести!“, и все в тоя дух. Шашнах се. Държеше се дръпнато с мен. Мислех си, че ревнува, но се надявах да свикне и да приеме присъствието ми по-спо­койно. Съжалявах я, че е млада, но е пенсионерка по болест (заради болно сърце), че е самотна, нико­га не е ходила на работа…

С времето с приятеля ми стигнахме до идеята за съвместно съжителство. Той дойде при мен в малко­то ми апартаментче. Из­държа само 2 седмици – оти­де си за събота и неделя у тях и… не се върна повече, дори не ми се обади. Кога­то се обадих аз, каза, че е изнервен, не можел да жи­вее при такива условия (тяс­на била банята) и т. н. Пред­ложих му да си потърсим друго жилище, което да ха­ресва и на двамата. Той от­каза, но и не ме покани да заживеем у тях. Години на­ред идваше вкъщи, а по но­щите се прибираше да спи при родителите си.

После ми предложиха нова, по-добра работа, щях да получавам много хубава заплата. Бях радостна и му споделих, а той изобщо не се зарадва. Каза само: „И сега какво, ще вземаш по­вече пари от мен, така ли?“ Разбрах, че преди време кандидатствал в същата фирма, но не го приели. Ста­на ми болно – та аз какво бях виновна?

По едно време техните решиха да купят апарта­мент. И започнаха едни ре­монти… За всичко отговаря­ше майка му, сякаш тя се готвеше да живее там. При­ятелят ми обаче дума не обелваше за брак и деца, а моето време минаваше. Майка му започна да подмя­та за възрастта ми (тогава бях 34-35-годишна), не било изключено да родя дете със синдрома на Даун. А един ден поверително ми каза, че си пази матката, ако синът й имал проблеми с жена си… Онемях и за първи път си позволих да й повиша тон. Обадих се на приятеля си, той беше шо­киран, но не каза нищо. Обясних му, че вече не из­държам нейното вмешател­ство и неговата пасивност. Попитах го какво ще пра­вим, а той само отрони: „Ис­кам да съм свободен, да си правя каквото си искам…“ За мен това беше краят.

След година обаче майка му се появи „да си погово­рим“. „Извини се“, но вина­та й била, че е пряма и ис­крена. Подозирала, че синът й има нова връзка, защото внезапно решил да се премести сам в новия апартамент. Ама той не я допускал там, та затова ре­шила да ме пита – дали аз знам нещо. Потресох се от нахалството й. Нищо не зна­ех за новата му връзка. Пос­ле тя проверила – питала брат му и в работата му, и ми се обади да ми каже, че няма такова нещо.

След време ми казаха, че бившият ми приятел има нова, напориста и много на­хална ухажорка. Видях я -груба, едра жена, с несъразмерно голям зад­ник. Мъжкарана. Не говоре­ше, а викаше, направо беше страшна. Пълна моя проти­воположност. После ме смая новината, че са се оженили.

Сърцето ми още кърви. Поразена съм от откритие­то какво носят хората у себе си. Гледаш един човек – на вид приятен, възпитан, а от­вътре – себичен, безчув­ствен, използва хората и не го боли от болката им. Ми­наха най-хубавите години от живота ми, но този мъж не ме пожали. Осакати ме, а той продължи да си живее живота. Като в онази реп­лика на Бай Ганьо: „Имал си бол пари, платил си!“ Да не си се лъгала. Толкоз. Мъка­та и похабените години си остават за мен. Как се жи­вее с това?

Сега се срещам с нов мъж, но когато съм с него, призраците сякаш се връщат. Поглеждам го в очите и се питам: какво ли крие в себе си? Чувствам сърцето си изстинало и мисля, че не бих преживя­ла подобно нещо още веднъж. Тази история ме беляза по някакъв начин, вече няма как да съм съща­та.

В офиса: Първа помощ при разбито сърце