Като бях дете, ме гледаха като пи­сано яйце, защото бях последният мъж от голям и богат род.

Навреме­то баба ми имала седем деца – две дъщери, които родили момичета, два­ма от синовете й загинали във вой­ните, други двама умрели от тубер­кулоза, и само баща ми Наско успял да направи син и… починал и той. Затова не даваха и косъм да падне от главата ми и още от малък ми втълпяваха: трябва да имаш момче­та, иначе фамилията Стоименови ще се погуби завинаги.

Ожених се едва на 22 – дето се каз­ва, още с мляко около устата. Жена ми се оказа голяма проклетия, но пък често раждаше. Момиче, момиче, мо­миче – красавици големи, ама няма­ше да продължат рода!

Под влиянието на майка ми и на леля ми, но най-вече защото не бях се наживял на младини, се разведох и заминах за Германия. По професия съм електротехник и успях да наме­ря работа в една фабрика за колба­си – поддържах техниката. Дъщерята на шефа – Грета, се усука около мен, завъртя ми главата и се оженихме набързо. Булката излезе ялова, къде ли не ходихме, какво ли не правих­ме – то не бяха процедури, то не беше обикаляме по лечебни бани, манас­тири и знахари. Най-накрая, на де­сетата година след сватбата ни, ко­гато вече никой не се надяваше, Гре­та забременя. Роди едно сладко мо­миченце, а след него две близнета, пак момичета. Примирих се – какво да се прави, Господ така е решил.

Едно лято оставих Грета и децата да идат на гости у една нейна при­ятелка във франция, а аз се върнах в България при нашите. Те бяха дос­та поостарели и трябваше да се по­грижа за здравето им и за къщата, която имаше нужда от ремонт. Видях се и с дъщерите от първия си брак, но те почти ме бяха забравили. И тъкмо да тръгвам вече обратно, ми се обади немската тъща, за да ми каже, че жена ми починала от алер­гичен шок след ухапване от оса. Из­викали лекар, но вече било късно.

Останах вдовец без време.След дълго умуване прибрах не­мските си хлапета в България и за­живяхме всички в родния ми град. Родителите ми не можаха да се по-годят с тях, може би защото дечур­лигата почти не разбираха българс­ки език. Напрежението стана още по-голямо, когато първата ми жена реши да се жени и ми прати и нейни­те, тоест нашите деца да ги гледам аз. Шестте момичета в къщата, кол­кото и да беше голяма, ми дойдоха в повече. Да не говорим за болните ми родители.

Бях точно на ръба на лудостта, ко­гато един приятел ме посъветва да намеря някаква жена да ми помага вкъщи. Това обаче се оказа трудна работа. Една искаше огромна запла­та, друга – нормиран работен ден и да идва с нас на курорт, трета насто­яваше да й припиша част от имота. Направо се сбърках – кое по-напред – деца ли да гледам, родители ли, ра­бота ли да търся. Добре, че имах скътани пари, а и германските ми роднини пращаха по нещичко. За ня­колко месеца се състарих, побелях, загубих си съня, взе да ме наболява тук-там. За син вече не се и сещах, пък и мъжките ми сили никакви ги нямаше покрай тези проблеми.

По едно време майка ми се сети, че в едно село в Ямболския край жи­вее дъщерята на техните кръстници, които отдавна починали, и тя била сама. Завъртях аз телефоните, изди­рих я. Стефанка се казваше, но й ви­каха Фани. Поканихме я да дойде да се видим с предложение да я оста­вим у нас, все пак – близка ни е, пък и да помага за децата и домакин­ството. Очаквах да видя някаква съсухрена селска женица, но като звънна на вратата и отворих – ахнах: Пред мен стоеше червенобузеста, яка и красива жена с дълга до кръста черна коса и усмивка, от която къща­та сякаш грейна. Настанихме я в та­ванските стаи, обяснихме й кой как­во обича да яде и… светът изведнъж стана приятен, а животът – сладък. Децата много харесаха Фани и все подире й тичаха. Толкова беше хуба­во, че започнах да се притеснявам: Божичко, дано да не залети да се жени, какво ще правим без нея!

Една вечер, като си сръбнах малко водка, се поослушах дали всички са заспали и се качих до фаниното убе­жище – исках да й кажа колко много я ценя и как много се надявам да не бърза да се задомява. Почуках, тя ме покани да вляза и… излязох от там чак сутринта с омекнали колене. Но в една къща, рано или късно, всичко се научава и след време едно от мои­те немски момиченца ми каза: „Тате, на тавана май има плъхове, по цяла нощ трополят…“ А една от български­те ми щерки подметна на вечеря, до­като Фани топлеше мусаката в кух­нята: „Леля Фани е откраднала на тат­ко самобръсначката, видях я в ней­ната баня…“ Замълчах си разсеяно, но сърцето ми почна да кънти чак в гърлото, че ще стана за срам на всич­ки! На другия ден Фани ми каза, че е бременна. След прегледа стана ясно: първо – че не може да направи аборт, защото е вече на възраст и има опас­ност и за нея самата; и второ – бебе­то е момче.

Хванал съм се за главата и ходя като в несвяст. Как да обясня на сво­ите шест момичета, на родителите си и на целия град какви ги върша – аз, вече побелял мъж, отговорен за тол­кова голяма челяд? Фани също си има условия и не мога да я укоря иска не само да се оженим, но и да подредим нещата вкъщи както тя каже – родителите ми да идат на та­вана, големите момичета – при май­ка си, малките – на пансион в съсед­ния град. Това са претенциите й, нали е майка на момче. Сърцето ми се къса, но не виждам никакъв спа­сителен изход. А мисълта, че на ста­ри години ще имам момченце, напра­во ме разтапя от радост. И отсега ще му казвам: „Ти си последният мъж в рода, прави си сметката какво пра­виш. Трябва да имаш момчета, защо­то иначе фамилията Стоименови оти­ва на кино!“

Васил Стоименов

Как да избера между любовта и семейството?!