Насилието почти винаги е ужасяващо, потискащо, унизително. Съществува обаче и друго насилие, което – ако имаш късмета да ти се случи, може би ще те направи неописуемо щастлив.
Имах невероятния шанс да се родя в къща на художник и четките и боите на баща ми бяха първите ми играчки. Колко пъти съм заспивал като дете в някой ъгъл на неговото ателие – изцапан целия, ненахранен и неизкъпан, само по една причина – татко забравяше целия свят, когато му идваше вдъхновението. Можеше по два-три дни да не яде, да не спи, да не говори с никого. Майка ми не можа да издържи всичко това и го напусна. И досега говори за него като за сбъркан човек, ненормалник някакъв. Станах свидетел как съвместният им живот бавно се рушеше, защото неговата дарба изискваше пълно себеотдаване, а нейната страст бяха купоните, гостуването и приемането на гости, компаниите, излетите в почивните дни… За баща ми това беше губене на време и той, откъснат от любимата си работа, страдаше и се мусеше, ставаше раздразнителен и неприятен. Постепенно отношенията им охладняха, престанаха да излизат заедно и да се забавляват, накрая се разделиха окончателно. Той се отърва от насилието на традиционния живот, в който има ред, всяко събитие е в точно определен ден и час. Както и от предметите вкъщи, ритуалите на хранене, на готвене, на излизане, на секс дори… А майка ми пък се отърва от насилието над природата си, която си имаше свои представи за щастлив семеен живот. Какво да се прави, съжителството с човек на изкуството, който не е като всички, иска специална нагласа и отношение.
На 17 години усетих, че рисуването ме влече и ми се удава. Кандидатствах в художествената гимназия, без дори да кажа на мама. Знаех, че ще й причиня болка. Оттогава минаха години, вече имам свое семейство, дете. Никога не съм обяснявал на майка си, че дарбата упражнява насилие не само върху близките на даровития човек, но и върху самия него. Колко пъти ми се е искало да спя, а отвътре се роят разни мисли и идеи, нещо ме кара да стана от леглото, повишава температурата ми и гони съня ми… Скачам, стоя до сутринта пред статива и забравям къде съм и какво съм обещал да направя за жена си в този ден.
Насилие, което понякога ме кара да крещя от радост, а друг път ме запраща в адски пропасти.
Един художник
За голямата полза от малките разочарования
Add comment