„Аз съм си виновен“, казва често синът ви. Да чуете такова признание е рядко явление
Всъщност така е и при възрастните – сякаш в човешката природа е заложено да се търси оправдание, винаги да е виновен някой друг или нещо друго.
За да не е детето ви такова, от ранна възраст го учите да анализира възможните последствия от действията си, да взима решения и да поема отговорност за тях, независимо дали са довели до успех или до провал. Но сега, когато е тийн, се притеснявате, че сте го направили твърде самокритичен.
Дали е „твърде“ е втори въпрос, по който вероятно трябва да помислите. Първият е, че вие като родители наистина сте основната причина за самокритичността на сина или дъщеря ви. Така сте възпитавали – с високи изисквания, част от които е поемането на собствена отговорност. Високи изисквания имате и към себе си, детето естествено е възприело това поведение, като е виждало вашия пример. Дотук няма нищо лошо, защото ако човек не може обективно да си даде сметка какво е направил или не е направил, за да получи лош или недостатъчно добър резултат, той не може да напредва и да се развива. Ще бъде винаги обречен на неуспех.
Самокритичността обаче става прекалена, когато е придружена с необективни самообвинения
Синът или дъщеря ви не анализира какво и защо се случило, не допуска, че често пъти има обстоятелства, които не могат да бъдат променени. Развива навик, без да се замисля особено, да отдава всяка несполука на своята неспособност, на лоши черти от характера си.
За това вероятно също са виновни родителите. В стремежа си да направите детето отговорно при вземането на решения и при посрещането на всякакви последици от тях – добри и лоши, може би сте били прекалено критични към
него. В резултат то е свикнало да мисли, че обикновено човек сам си е виновен, но не е научило, че това не се приема като аксиома, а като нещо, което подлежи на доказване. С други думи, вашият тийн е развил обратното на това, което се среща при повечето хора. Той автоматично приема, че нещо е свършил не както трябва, също както те приемат, че някой друг е причината за неуспеха им.
Критичното мислене и самокритичността са съвършено различни
Едното означава човек да направи трезва преценка какви са били обстоятелствата, как те са повлияли на неговите действия или бездействия, можел ли е да постъпи по друг начин и какъв е бил този начин. И чак тогава да се самокритикува и самообвинява.
Автоматичната самокритика и самообвинение идват на мястото на анализа
От тях няма полза, защото при липсата на обективна преценка не се стига до правилните изводи защо се е случил провалът, къде е грешката. Т.е. тя може да се повтори още много пъти.
Понеже необективното самообвинение обикновено води до снижаване на самочувствието, то е доста опасно. Тийнът може да започне да мисли, че не е достатъчно добър и способен да се справя с предизвикателства.
Не е късно да коригирате родителските си пропуски, ако сте допринесли детето ви да стане прекалено самокритично в желанието ви да бъде по-успешно. Нужно е да му покажете какво прави разумният човек, когато се случи да го сполети провал или да сгреши.
При такъв случай седнете да поговорите и заедно да анализирате. Не го жалете, спокойно и с уважение покажете пропуските му. Заедно разсъждавайте как са могли да бъдат избегнати. Бъдете много внимателни – показвате алгоритъм за действие, който синът или дъщеря ви ще използва занапред. Няма да стане отведнъж, но целта ви е ясна – трябва да си създаде навик за трезва преценка, който да замести навика за автоматична самокритичност.
Не спестявайте на детето си горчивата истина, че понякога всички обстоятелства сякаш са против
Това не бива да води до отчаяние. Просто неведнъж в живота се налага човек да започва отначало. Но и тогава е необходимо да е направил трезв анализ, за да започне по друг начин.
Не пропускайте да дадете да се разбере, че е много важно човек да си поставя високи цели, но те трябва да са реалистични. Замислете се дали нямате вина – свикнали сте да изисквате много от детето си, то досега се е справяло, в тийнейджърските години обаче вашите или неговите собствени амбиции са станали непосилни. Ако е така, бързо се коригирайте. Може би математиката в седми клас вече му е трудна, защото не е гениален математик. Самокритичността и самообвиненията често са резултат от неправилно поставени върхове за превземане.
За да туширате препалената самокритичност, другото нужно е и вие, и детето да свикне да се приема такова, каквото е
Това не означава да не иска да се развива, а да осъзнае, че човек има силни и слаби страни. Успява, като си дава сметка за тях. Не успява, ако се надценява или се захваща с неща, които просто не отговарят на способностите и вродените му таланти. Това не значи, че не може да изкарва шестици по литература, но може би няма да стане писател, да речем.
Част от психологическата зрялост е човек да се осъзнава и приема в своята цялост, със силните и слабите си качества. Силните използва, върху слабите работи, но не се обвинява и не страда, а винаги си прави трезва самооценка.
Leave a reply