Проф. Христо Пимпирев е доайен на българската антарктическа програма, участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88.
Той е и първият българин, развял нашето знаме на Южния полюс.
„Велики сили се впуснаха да помагат на един-единствен човек, с всичко, което могат, с най-скъпите си медикаменти, без егоизъм, без да питат имам ли здравна книжка, дали ще платя със застраховката си. Нито
Проф. Христо Пимпирев
един цент не са ми поискали. Изказвам своята голяма благодарност към лекарката на испанската база – д-р Ирена Ткачук – както и на медиците от кораба „Есперидес“, които с професионализъм, медикаменти и апаратура ми оказаха безценна помощ“, коментира проф. Пимпирев, който се върна от 25-ата си експедиция заради пневмония, пише в. „Доктор“.
В какво здраве ви намираме, професоре? Притеснихте ни с тази антарктическа пневмония…
В отлично здраве съм вече. За мен бронхопневмонията беше съвсем малък инцидент, широко разпространен в тези зимни месеци. Тук не обръщаме внимание – човек отива в болница, пие антибиотик, но при мен се случи в българската база на Антарктида, където се наложи да се действа с наличните медикаменти.
Бързо ли се разви болестта?
Вдигнах температура. Нашият лекар д-р Александър Георгиев от Правителствена болница е лекувал множество бронхопневмонии. В началото само се съмняваше, че е тази болест. Ние там нямаме рентген, само слушалката му беше апаратурата. И каза, че трябва да започна да взимам антибиотик. 3-4 дни го взимах, но се оказа, че не ми помага. Именно тогава се обадихме на испанската лекарка.
Какво трябваше да преодолее тази докторка, за да ви помогне?
Докторката по произход е украинка, 18 години е живяла в Испания, там е завършила медицина, и така са я избрали да отиде на тяхната база. В Испания работи спешна медицина и беше абсолютно подготвена, даже е обучена да оказва медицинска помощ с хеликоптер на изпаднали в беда в планината. Та тази красива докторка ме изненада с пристигането си още през нощта на същия ден, в който се обадихме. Морето беше много бурно, с откъснати ледени блокове, затова тя е преминала през един внушителен ледник с всичко необходимо за екстремна помощ. Носеше електрокардиограф, кислородна бутилка, всякакви медикаменти.
С моторна шейна, разбира се, дойде в 1 часа след полунощ.
Докторката имаше ли колебание в диагнозата? Какво се случи след това?
Не, въобще. Сърцето ми даже леко излизаше от ритъм, което си беше притеснително само по себе си, и без пневмонията. Преслуша ме, преметна през един кабел в стаята, където си сушим дрехите, нещо като система и ми вля антибиотик, за който нашият доктор каза, че го няма в нито една българска болница – ново поколение, едната доза струва 700 евро.
Веднага ми подейства, на другия ден през заледения залив дойде испанският кораб, на който имаше и рентген. Бях значително по-добре, но ми сложиха маска и ме отделиха в лазарета. След това в Пунта Аренас, който е на Магелановия проток – един град на края на света, в болница с перфектна апаратура, ми направиха изследвания за половин час, дадоха ми безплатно лекарства и никой не е искал от мен нито един лев. Като си тръгнах, ми дадоха от антибиотика, който венозно ми вливаха в един луксозен кабинет на същата тази болница. Не се уплаших от болестта, не съм страхлив човек, знам, че пак ще се върна на Антарктида.
Там сънувате сякаш реални неща… Как се случва?
Не само аз съм казал, че се сънува много и реалистично – почти всички българи и чужденци споделят същото. Ние освен че сънуваме починали близки, там те са много „живи“, все едно са до теб!
С какво си обяснявате този феномен?
Сънищата се случват на хора, които идват за пръв път. Аз там съм си като вкъщи, този тунел към отвъдното го виждат и усещат само новите. Може би там сме по-близо до някакъв друг свят…
Leave a reply