Това е историята на Венета, която загубва в катастрофа мъжа си и големия си син. Страшен удар на съдбата, който почти довършва и нея. Но въпреки всичко, тя намира сили и начин да продължи напред.
В този страшен ден на вратата се позвънило в 17 часа и Венета си помислила, че семейството й се прибира от екскурзия. Отворила усмихната вратата, но отпред не били двамата й близки. Дошъл полицай, придружен от две жени. Младият служител си гледал в краката и тихо обяснявал, че е станала катастрофа. Тежка катастрофа. Все още не я поглеждал в очите. Тя изпаднала в паника: какво става с детето и с мъжа ми? Полицаят само поклащал глава. В този ден смъртта нахлула в живота на жената – брутално, без предизвестие.
Такава загуба не може да бъде приета лесно – загинали мъжът й и синът й. Останали Венета и двете й дъщери близначки, които тогава били на две години.
Дълго време тя нямала отговор на въпроса как ще живее занапред. В началото двете й деца били единствената причина да продължи. Но тя се нуждаела от повече, за да излекува душата си – сълзи, четене, разговори и много, много мъка. Траурът не може да се избегне. Трябва да го преживееш. За това е нужно време. Всеки човек страда посвоему, няма правила.
Венета си спомня за своя път към излекуването, като самата тя го разделя на няколко фази, с които се опитва да преподреди собствената си история така, че да бъде полезна на всеки, който я чуе…
Първа фаза – безпаметен гняв
Дълго тя не можела да осъзнае защо съдбата така я наказва. Сърдела се на Господ и на света. На шофьора, приятел на мъжа й, който единствен оцелял. Искала отмъщение, искала той да страда като нея. Започнала да чете книги за смъртта, искала да знае дали човек изпитва болка, когато умира. Представяла си много пъти как близките й загиват в колата. Ужасът, че са страдали, я измъчвал постоянно. В този период тя се занимавала само със себе си. За щастие, имала подкрепата на семейството и на приятелите си, които се грижели за близначките.
Втора фаза – превъзмогване на гневните чувства
Постепенно чувствата на ярост, омраза и страх от бъдещето отстъпвали пред тежката скръб. Венета току- що била завършила психология и това до известна степен й помагало. Дипломната й работа била върху смъртта – писането й било едно от нещата, които правела, за да превъзмогне скръбта. На един семинар за психическа подкрепа на скърбящи след смърт на близки чула нещо, ко ето й направило голямо впечатление. Смисълът бил, че почитаме починалите си близки, като обръщаме повече внимание на остатъка от своя живот, като не само оцеляваме, но и продължаваме да живеем. Връзката ни с починалите не е загубена, а само променена. Трябва да разберем и да приемем, а не да се борим.
Трета фаза – оттегляне
Смъртта показала на Венета колко сме безпомощни в живота. Когато загубила сина си, загубила и част от себе си. Разбрала колко малко значение имат материалните неща. В тези месеци тя имала нужда от тишина. От самота, за да може да плаче, без никой да я безпокои. Много се молила. В такива моменти се чувствала близо до починалите. Понякога гневът, отчаянието се завръщали. Не обръщала с дни внимание на децата си и днес е много благодарна на баща си и приятелите си, че толкова са се грижили за тях в този период. Благодарна е, че е могла да се отдаде на скръбта си, без да й се налага да „функционира“ в този момент и като майка. Това много облекчило душевната й болка.
Четвърта фаза – ново начало
Изминали две години, преди Венета да може да се почувства наистина по- добре. Да се почувства по-стабилна, по-силна. Толкова, че да може отново да дава от себе си на другите. Започнала да се грижи за тежкоболни деца в болницата в своя град – на доброволни начала, без заплата. Искала да помогне на родителите да се справят с тежката участ. Знаела от собствен опит колко е необходима помощта й. Тази работа обогатявала живота й. Разбирала, че преминава от фазата на преживяване към живот. Понякога дори усещала нещо, подобно на щастие. Дълбоката вяра, че скъпите й хора са на по-добро място, й помогнала много. Най-вече любовта и грижите към двете й дъщерички, разбира се, не й позволявали да се прекърши. Днес тя вече знае, че всеки край крие ново начало! Сега Венета работи като психотерапевт с пациенти, които са загубили близки, и мисли да напише книга за преживяното и как го е превъзмогнала.
Венета Г., 34 г.
Как да постигнем щастието, когато сме…
Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.
Add comment