Обичах Симо и бих дала всичко той да се радва на нашия син, но съдбата реши друго!

Любимият ми мъж беше много добър, никога не ру­гаеше, никого не мразеше и това, че съм кръгъл си­рак, не го притесняваше. Затова пък родителите му ме посрещнаха така, сякаш съм недъгава, и открито ми заявиха, че нямам място в образцовото им семей­ство. Били хора от сой и синът им не трябвало да има нищо общо с такава като мен. Сякаш произ­ходът определя в кого да се влюбиш!

Тайно от тях, със Симо сключихме брак на морето, където и двамата работехме през лятото. Беше романтич­но – любимата ни песен, све­щи във формата на сърце и сълзи от.радост, но и от тъга, че не можехме да споделим този вълшебен миг с никой близък. Аз нямам живи род­нини, а Симо трябваше да се крие от своите. На мен лю­бовта на съпруга ми беше достатъчна, но не стигна, за да се преборя със семей­ството му.

Когато разбрах, че чакам дете, бях на седмото небе от щастие. Симо също много се зарадва, макар да бе притеснен как ще реагират техните на добрата новина, След края на курортния се­зон се прибрахме при ро­дителите му и те узнаха какви сме ги надробили. Майка му почервеня от яд и ме намрази още повече.

Родих здраво момченце -копие на баща си, но това не омилостиви баба му и дядо му. Те буквално не ме понасяха, понеже виждаха, че Симо е щастлив и губеха надежда да го откъснат от мен. Това не значи обаче, че престанаха да опитват.

Особено след време, ко­гато се разбра, че мъжът ми има тумор в мозъка и не му остава много живот. Нас, двамата, трагедията ни сплоти още повече – пла­чехме и се прегръщахме силно както никога преди. Симо обеща да се погрижи за наследника си, за да не търпи никакви лишения. Замълчах, но наум му бла­годарих, защото детето наистина тепърва щеше да се нуждае от пари, за да порасне и учи.

Симо претърпя опера­ция, но тя даде само вре­менно подобрение. След нея стана раздразнителен, държеше се все по-студе­но към мен и сина ни, кого­то създадохме с толкова любов. Веднъж дори се разкрещя и започна да ни гони. Огорчена, го попитах защо се е променил и се държи с нас като с чужди хора. И тогава разбрах как подмолно е действала свекърва ми. Симо ме из­мери с поглед и заяви, че всички се съмняват дали малкият е от него, затова майка му била ходила на врачка и онази й казала, че синът ми е копеле, а аз тро­вя мъжа си с живак.

Разплаках се и се заклех, че никога няма да й простя тази клевета, която вгорчи последните дни от живота му и лиши детето ми от обич­та на баща му. Само сляп можеше да се усъмни кой го е създал, толкова си прили­чаха! Всички тези лъжи и ин­триги целяха да лишат сина ни от наследството, което му се полагаше.

Щом мина погребението на Симо, свекърва ми ме извика и насаме, та никой да не разбере, ми нареди да се махна от дома й. Връчи ми два сака със събрания от нея багаж и билет за далечен град, където живеела нейна вто­ра братовчедка, която щяла да се погрижи за мен и внука й. Беше измислила версия за пред хората, че тя ме карала да остана, но аз сама съм пожелала да си тръгна – да не ми тежат спомените. Коравото й сърце не трепна нито за мен, нито за внучето й, ко­ето не е виждала вече три години. Дори „за пред хо­рата“ не ни е потърсила.

Пламена

Трябваше да реша – да махна бебето или да имам к*пеле