Все говорим, че любовта към себеподоб­ните е нещо нормално, но това като че ли е само на думи.

Винаги съм се питала защо хората са его­исти и толкова нетолерантни към животни­те? Как на някои сърце им дава по най-бързия начин да се отърват от любимците си, които вече не са им нужни. Нима нямат сърца? Как­во толкова ще им попречи едно невинно създание? Ще ги подяде? Или ще развали реда в дома им? Може би ще ги лиши от спо­койствието им?

Аз няма да забравя деня, в който намерих кучето си – в реката, завързано с други две мъничета в найлонов плик. Бяха още слепи. Само едното едва дишаше, другите се бяха задушили. Занесох живичкото у дома и първите дни със сестра ми го хранехме с капкомер. Страхувахме се, че може да не оце­лее, но сърце не ни даваше да го оставим или да го изхвърлим. Решихме, че ще опита­ме всичко, за да го спасим, пък каквото ста­не. Усилията ни не бяха напразни – благода­рение на нашите грижи и защото кученцето беше силно и се бореше, оживя.

И досега е вкъщи – когато има храна и вода за нас, има и за него. Без да се превъзна­сям, ще кажа, че то ни дава безкрайна лю­бов и много радост. Вече не си представям дома ни без това мило и вярно същество.

Жал ми е за всички изоставени животин­ки, които нямат късмета на нашата. Не мога да остана равнодушна към жалните им очи, вперени в хората, които ги отминават. Знам, че стомасите им са празни, че в горещините понякога и вода не намират, че се страхуват, защото не всеки им мисли доброто. Затова не ми се свиди парчето хляб, което ще им дам – ако за мен то е част от храната у дома, за тях е всичко.

Да си добър не означава просто да не пра­виш лошо. Да си добър налага да правиш доб­ро. Смятам себе си за добър човек и ще продължавам да помагам и на хора, и на жи­вотни.

Боряна Георгиева

В Люлин общинските кучета са безобразно много!