Преди години имах приятелка – индийка. Картика беше студентка по медицина в нашия град. Случайно се запознахме, но скоро станахме неразделни. Аз й помагах да учи български език, а тя ми помагаше за английския. След като се дипломира, Картика ме покани да заминем заедно за Индия и дай гостувам колкото пожелая. Беше ми разказвала много за своята екзотична страна, затова с удоволствие приех.

Когато пристигнахме в родния и град, отседнахме в триетажната къща на родителите й, боядисана в ярък небесно син цвят. На масата най-възрастният в къщата започваше да казва задължителната молитва и всички се хващахме за ръце. Едва след като той свършеше, започвахме да се храним. Бях си поставила за цел да опитам от всичко, което се сервираше. Те ядяха по необичаен за мен начин, обаче аз бързо свикнах -свивахме си пръстите на дясната ръка и вземахме по малко от всичките (най-малко 5-6) блюда. Поставяхме храната в своята голяма порцеланова чиния и започвахме да се храним бавно. Лявата ръка обикновено стоеше под масата. Никога не видях ястие от рогат добитък – тези животни се смятат за свещени в Индия. Веднъж попитах не обичат ли домати, защото в България те са традиционен зеленчук, и чух странен отговор – доматите и цвеклото имат червен цвят, наподобяващ цвета на кръвта, затова не ги ядем. Вместо безалкохолно сепълнеха кани с вода и лимонов сок. Почти винаги завършвахме яденето с чай. За свеж и приятен дъх в края на всяко хранене дъвчехме листа от вид палма (бетел), в които бяха за гънати зърна от анасон и кардамон. В средата на масата стоеше голяма купа с вода, в която плуваха листа от рози. В нея всеки потапяше пръстите си, с които беше пипал храната.

Моята Картика предложи да ми покаже и други красиви градове и места. Скоро заминахме за Калкута. Наехме си стая в луксозен хотел, в който закуските бяха на шведска маса. Забелязах, че всички започваха с много плодове и едва след това си слагаха в чиниите от другите ястия. Аз обожавам плодовете и се стремях да опитам от всички, направо се забравях. Записвах си имената им, защото много от тях виждах за първи път – карамбол (звезден плод), папая, кокос, манго, лайм, рам-бутан… Оставаха ни броени дни преди отново да се завърнем в небесно синята къща, когато една сутрин се случи нещо, което ужасно ме притесни – изведнъж онемях, не можех да издам нито звук от устата. Нищо не ме болеше, а от моите гласни струни нямаше и помен. Това направо ме доведе до лудост. Сълзите ми се стичаха по бузите, с мимики показах на Картика, че не мога да говоря. Добре, че тя беше завършила медицина, прегърна ме и ме успокои, че най-вероятно имам алергия към някой от плодовете. Потърсихме лекарска помощ, дадоха ми да пия антиалергични лекарства и след два-три дни гласът ми постепенно се върна. Едва тогава разбрах колко тежко и тъжно е да не можеш да говориш. В България имах глухоняма приятелка, която работеше като шивачка. След онзи страшен момент започнах още повече да й съчувствам. Така моята страст към плодовете и изкушението да опитам от всичко ме доведоха до това ужасно преживяване – слава Богу, с щастлив край.

Мария