Детството ми беше трудно – най-голяма съм от петте деца в семейството ни.

Родителите ни – скромни, да не кажа бедни хора, ни гледаха и ни възпитаваха с много любов. Баща ми ни учеше да сме добри, трудолюбиви, отговорни. Вярно, нямах­ме много от глезотиите, с които разполагаха другите деца, но вкъщи беше весело. С радост мога да кажа, че аз почти отгледах малките. Това, че още в 9-и клас започнах да работя като сервитьорка в едно заведение, не ми попречи да завърша с отличие средното си образование. Баща ми не признаваше оценка, различна от шестица, и беше много щастлив, когато ме приеха да уча за акушерка. За съжаление още преди да завърша първия семестър, той почина от инфаркт. Тогава имах чувството, че целият свят се стовари върху мен. Остана ми само мама, която много се тормози, че отдавна е безработна – на село нещата са зле, няма работа и всички вкъщи пак се опряха на мен. Голяма подкрепа имах от мъжа си, с когото тогава бяхме само приятели.

Като завърших пьрвия семестър на трети курс, прекъснах, защото с него решихме да заминем на студентска бригада в чужбина – да поработим и да съберем пари за сватбата, която мислех­ме да направим през септември. След шест месеца се върнахме и разбрахме, че по-голя­мата му сестра има пла­нове да се омъжва през есента. Отложихме на­шето тържество за януа­ри, започнахме работа в една фирма, където оба­че ни бавеха заплатите и за всекидневни нужди – за храна, за транспорт, харчехме от готовите пари. Понеже не стигаха, заложихме при лихвар по-скъпите си вещи и взехме 1000 лева, които мислехме да възстановим след сватбата. Направих­ме я с наши средства -мама не можеше да ни по­могне, а родителите на мъжа ми не искаха, макар че свекърът ми взима го­ляма пенсия, а свекърва­та работи.

Й понеже изхарчените пари трябваше да се връщат, отново заминах на бригада – този път само аз. Мъжът ми продължи във фирмата, където не плащаха редов­но, но нямаше друга възможност. След като се прибрах, вече беше ме­сец май и решихме да потърсим работа на морето – можехме да започнем в един ресторант. Преди да тръгнем обаче, си на­правих тест за бремен­ност и този път той беше положителен. Това ни от­каза от морето и побързахме да съобщим новината, защото вкъщи и без друго бяха започнали да подмятат, че ни е вре­ме за дете. Радостта им обаче издържа точно ме­сец, а безпаричието ни затисна с пълна сила. Мъжът ми се надяваше да намери нещо в града, но не успя, аз не можех бре­менна да сервирам или да работя някаква тежка работа… През зимата из­харчихме всички събрани пари – за ток, за храна, за интернет. Най-много пръснахме за ремонт, но преди да се роди детето трябваше да оправим и кухнята, и банята. Свекърът и свекървата нищо не плащаха, макар че живеехме заедно и разходите бяха общи. Иначе, ако човек им беше слушал приказките, на­право щеше да ни завиди – бяха обещали, че ще ни прехвърлят къщата или поне етажа, че ще ни по­магат, че дори ще гледат детето, за да мога аз да ходя на лекции, после на стаж и да завърша, че вече нямаше накъде да отлагам.

Нищо от това не се слу­чи. Свекърва ми продължи да се бърка в живота ни и стана страш­но, когато нашите пари свършиха, с мъжа ми все още бяхме без работа и родителите му трябваше да плащат сметките и да купуват храна. Добре, че успях да взема назаем и да си платя осигуровките, за да мога после да полу­чавам болнични и май­чинство. Така дойде ми­зерният живот. Буквално нямаше какво да се яде -криеха парите си, а на нас от време на време оставяха хляб на масата в хола. Разпореждаха се да не включваме бойле­ра, да не включваме лам­пите, да не гледаме теле­визия, че много ток се харчи… На всичкото отго­ре карах тежка бремен­ност, много повръщах, чувствах се ужасно. Това не им пречеше всяка сут­рин да питат: „Дойде зи­мата, кога ще купим дърва…“ Не знам кое нор­мално момиче би из­търпяло това. Въпреки всичко, както бях вече в петия месец, прибрах дървата, които мъжът ми беше нарязал. От една страна, си виках: добре, че мъжът ми е сговорчив и кротък, от друга ме беше яд, че не може да им се опъне и позволява да го третират като малко дете. Въобще не се съобразяваха, че е женен и че ние сме отделно семей­ство, че аз и детето тряб­ва да сме на първо мяс­то, преди всичко и всич­ки.

Като наближи време да раждам, обещанията им да купят нужните за дете­то неща, бяха забравени. Всичко отлагаха за по-на­татък. Аз с големия си ме­сечен доход от 240 лева си платих семестъра, за­щото не можех да прекъсвам повече, и ку­пих всичко за бебето. А мъжът ми ходеше всеки ден да сече дърва, за да си осигурим зимата.

Простотиите около раждането надминаха всичко – ако от последни­те пари не бях отделила за почерпка, щяхме да станем за резил. Свекър­вата пак нямаше пари, свекърът – също, макар че кръстих детето на него. В отделението всички ме познаваха, там бях кара-ла стажа, погрижиха се за мен и бебето, а аз да не мога да ги почерпя по един бонбон! Не вярвах, че може да ми се случи такова нещо. Моята без­работна майка ме спаси -взела парите за енергий­ната помощ, хванала ав­тобуса и пристигна право при мен. Донесе всичко, което трябваше, даде пари на мъжа ми да напа­зарува за гостите, дори сготви набързо, като се прибрахме. Свекървата само се смееше и говоре­ше с гостите – толкова от нея. Не направи и друго­то, което беше обещала -да гледа детето, докато съм на лекции и на стаж. Първо мъжът ми се гри­жеше, после го носех у една комшийка, дори с мен го взимах в отделени­ето, та докторите и аку­шерките се чудеха там ли му е мястото на малкото човече… Преди време се изне­сохме на квартира – взех всичко наше и им оставих къщата гола, както я зава­рих. Забраних им да ни звънят за каквото и да било. Няма връщане. Най-после си живеем спокой­но – аз завършвам, мъжът ми работи. Винаги съм се борила и няма да спра да се боря, в живота нищо не е лесно или безплатно.

Ще си взема поука от свекървата – никога да не бъда като нея. Не мога да не помагам на хората. Все пак нали за това жи­веем – да сме добри, бла­городни и да подкрепяме близките си. Няма да жи­веем с орлите и нищо няма да отнесем на онзи свят.

К. Б. М. от Враца

Oбръщам се към свекърва ми и дано прочете това!