Съдбата ми отне мама, но ми даде татко

Израснах само с мама, а от баща си нямам никакъв спомен.

mama tatko

Бил е летец и загинал, когато съм била едва на няколко месеца. Тя обаче ми разказваше колко е бил смел и колко много ни е обичал нас, двете. Харес­вах тези истории и се опитвах да си представя какъв е бил. За съжаление нямахме никакви негови снимки. Помагаха ни родителите   на мама и чичо Тошко братът на татко. Той често идваше у дома и когато бях малка, сядах на коленете му и той ми четеше книж­ки. Чудех се защо не води понякога и братовчедите ми – знаех, че има две мом­чета, по-големи от мен. По­някога питах мама защо не идват и другите ми баба и дядо – родителите на баща ми, но тя не ми отговаряше. Само се натъжаваше и очи­те й се насълзяваха. Тога­ва я прегръщах, целувах я и й казвах: „Ние сме голе­ми момичета и ще се спра­вим и без тях, нали, мамо?“

Детството ми се изниза неусетно. Приеха ме в анг­лийската гимназия в града ни, която завърших с отли­чен успех, а после станах студентка в София. За да е близо до мен, мама намери работа в столицата и зажи­вяхме двете на квартира. Чичо Тошко не можеше вече да идва толкова често при нас, но редовно ни се обаждаше по телефона и ни изпращаше пари. Освен това беше настанил наема­тели в апартамента ни и с наема от него също си по­магахме. Като станах втори курс, аз също си намерих работа. Не исках да съм в тежест на майка си, освен това ученето винаги ми е вървяло, така че можех да нося две дини под една мишница. Но дали защото нямах много свободно вре­ме, не забелязах кога мама стана мълчалива и започна да слабее. Отдавах го на това, че работи на две мес­та и се изморява повече. Все пак вече не беше тол­кова млада. А и когато я питах, отговаряше, че има проблеми в единия офис, но всичко ще се оправи.

Когато една вечер се прибрах, у дома ме чакаше изненада. Беше дошъл чичо Тошко. Зарадвах му се и се хвърлих на врата му. Забелязах, че и той като мама беше някак посърнал, но реших, че е изморен от пътя. След като хапнахме, ги оставих двамата да си говорят и си легнах, защо­то на другия ден щях да ста­вам рано. На сутринта в кухнята ме чакаше чичо. Беше ми направил кафе и закуска. Попита ме кога съм свободна през деня, защото трябва да погово­рим за нещо сериозно. Разбрахме се да дойде да ме вземе от университета и да отидем да обядваме някъде заедно, а после да се поразходим, защото в този ден не работех, имах само лекции.

Седнахме в една пица­рия, но аз изобщо не бях готова за това, което чух. Оказа се, че мама е болна от рак. Не ми казала нищо, защото таяла надежда, че ще се оправи. Изследвани­ята обаче показали, че няма надежда и й остават само няколко месеца. По­молила чичо Тошко да ми го съобщи, защото тя няма­ла сили. Заклела го и да се грижи за мен, когато нея вече няма да я има. Не мо­жех, не исках да приема истината. Защо съдбата беше толкова жестока към мен, с какво бях съгреши­ла, че ми беше отнела ба­щата, а сега щеше да взе­ме и майка ми? Не беше справедливо! Усещах буца­та, заседнала в гърлото си, и не можех да кажа и дума.

Мама не преживя обе­щаните й месеци. Отиде си двайсет дни след като на­учих за болестта й. Погре­бахме я в родния ни град аз, чичо Тошко и десетина останали й приятели. Като си тръгвахме от гробища­та, към нас се приближи някаква жена. Нахвърли се върху мен и чичо и се раз­крещя: „Мръсник! Цял жи­вот търпя копелето ти и оная никаквица, дето ти го роди! Не стига, че беше все при тях и им даваше пари, ами сега пак ме пра­виш за посмешище пред целия град. Не можа ли да не идваш на гробищата? Сякаш ще види от ковчега, че си тук!“ Не разбирах какво става, а приятелите на мама нещо си шушука­ха. Чичо Тошко обаче за­пази самообладание и каза: „Аз бях дотук. Пода­дох вече молба за развод, оправяй се сама. Момче­тата отдавна пораснаха, време е да се погрижа за дъщеря си. Хайде, моето момиче, да тръгваме!“

Това се случи преди пет години. Продадох апарта­мента в родния си град и окончателно се преместих в София. Тук съм с чичо Тошко, т.е. с татко Тошко. Оказа се, че двамата с мама измислили историята за загиналия ми баща, за да не страдам, и някак успели да ме опазят от клюките в града ни. А аз едва като научих тази история, си дадох сметка, че нямаше как и тат­ко, и чичо да се казват То­дор, защото аз съм Ива То­дорова Николова. Все пак може би не бива да се сърдя на съдбата. Да, тя ми отне мама, но поне получих баща, и то истински! А как съм се родила, може би ще ви разкажа друг път.

Ива

 

 

Любовчиите са имали самотно и трудно детство?

 

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар