Много обичах леля, сестрата на баща си – единствената жена в рода ни, която се застъпваше за мен по всяко време. Дълго време не можех да си обясня тази странна връзка с нея. Разбирахме се само с поглед и жестове. Колкото и да обичах да споделям с нея, не ни трябваха много думи, за да си кажем това, което искаме.

Една вечер не можах да заспя. Имах предчувствие, че с леля ще се случи нещо лошо. Тя имаше сериозен проблем с дробовете -беше прекарала един белодробен инфаркт и правеше кризи през месец. А онова неприятно чувство продължаваше да ме човърка до мозъка на костите. Към 1 през нощта станах и реших да сляза на долния етаж на къщата, където живееше тя, с баба и дядо. Намерих я седнала на леглото, полужива. Едва дишаше. Получила пристъп. Звъннах веднага на Спешна помощ, дойдоха и я откараха в болницата. В линейката се качих до нея. Едва говореща, тихо и бавно, леля прошепна: „Обещай, че ще запазиш тайната ми, Таня. Ти си моето дете, което родих преди време, когато бях на 16, но оставих в дом за деца. Баба ти ми забрани да те взема, защото – какво щели да кажат хората. Прокле ме, че ако не го направя, ще посегне на живота си. Послушах я, оставих те, но и аз я прокълнах. Да ослепее дано. След година изгори очите си с вряла вода и затова не вижда, но не казва истината. Твърди, че имала перде, а не е така. После брат ми и снахата те взеха и осиновиха, защото не можеха да имат дете и така ти остана у нас, нали си ни кръв. Аз си отивам, миличка, но искам да умра със затворени очи. Прости ми! И никога не изричай клетви, защото един ден всичко се връща.“ Леля, тоест мама, почина на следващия ден. Милата, какъв е бил този неин живот, да ме вижда всеки ден, а да не може да ми каже „дъще“. Оттогава, вече 11 години, аз мълча, почти не говоря с никого. Осиновителите ми се чудят защо така се промених. Въобще не предполагат, че знам тайната им, но и няма да им кажа, защото обещах на мама. Старая се да не кълна, колкото и да ми се иска – нали и това обещах на мама, защото всяка тежка дума, хвърлена в пространството, се връща в семейството. Но животът ми е толкова объркан….

Чак след смъртта на мама си обясних странната връзка, която двете имахме, докато беше жива. А тя и от онзи свят не спира да ми помага. Предупреждава ме от отвъдното и за хубаво, и за лошо. Понякога, както си вървя по улицата, получавам видения – виждам я съвсем ясно как седи до мен на леглото и ми говори нежно, или пък отново ми шепти тихо и бавно, както го направи в линейката. В такива моменти се спирам, сядам на някоя пейка, вадя от чантата шишето с вода, което нося винаги със себе си, отпивам глътка-две и чакам видението да отшуми. Ако не го направя, имам усещането, че ще припадна на секундата.

Таня