Сигурно не съм един­ствената, която години на­ред е търсила любов – ако не идеална, то поне истин­ска и красива. Само че не ми провървя и накрая се примирих с мисълта, чене ми е писано. Осъзнах, че годините минават и може да не ми се случи да срещ­на мъжа, който да ме оби­ча така, както аз си пред­ставях.

Само че не ми се иска­ше да съм минала по тази земя просто ей така, за да прекарам тук напразно 60-70 години и да си отида, без да оставя следа след себе си. Пък и нали във всяка жена е заложено желани­ето да стане майка – реших, че трябва поне да родя едно дете. И ми се случи да изживея това щастие.

Когато съобщих, че съм бременна на биологичния баща, с когото имах страс­тна, но непълноценна връзка, той въздъхна и ме прегърна: „Щом си решила сама да отгледаш дете, знай, че се обричаш на са­мота до края на живота си!“ Ядосах се – как не раз­бираше, че отсега нататък никога няма да бъда сама. Помислих си, че се е упла­шил да не му създам гла­воболия, понеже беше же­нен и имаше дъщеря, и за­това се опитва да ме убе­ди да абортирам. Откъде можеше да знае човекът, че това е последният ни разговор.

И така синът ми Ясен се роди, проходи, проговори, тръгна в първи клас, пос­ле стана абитуриент… Бях щастлива, разбира се, дните и нощите ми бяха с любов, грижи и ангажименти. Домът ми кънтеше от момчешки смях. Въпреки това дълбо­ко в себе си все се надя­вах в живота ми да се по­яви още един мъж – по-го­лям и силен, който да ми е подкрепа, а сутрин, кога­то отворя очи, да ми каз­ва, че ме обича. Не че Ясен не ми стигаше, но беше нещо различно от това, за което говоря.

Когато преди 3 години синът ми замина да след­ва в Англия и останах съвсем сама, все по-често се сещах за онази песен, която казва „Светът е за двама„. Сещах се, обаче отдавна се бях отказала да се надявам, че щастието може да потропа и на моя­та врата. Добре, че то идва тогава, когато най-малко го очакваш.

Един ден се почувствах зле, започна да ме стяга сърцето, сякаш правеше салтомортале в гърдите ми и спираше дъха ми. Страш­но се уплаших, че нещо ще се случи с мен. Повиках такси и отидох при джипито си. Той е добър лекар, прегледа ме, каза, че няма нищо страшно, най-веро­ятно съм напрегната и нещо силно ме безпокои. Така си беше. В службата имах много работа и ужас­но напрежение, а вечер, когато се прибирах в праз­ния апартамент, самотата ме смазваше. Докторът ми изписа лекарства, купих ги от първата аптека, която се изпречи на пътя ми и… вместо да се прибера, оти­дох в Борисовата градина. Седнах на една пейка да погледам малко зелено и дечицата, които тичаха на­около, и дори не усетих кога се е приближил не­познат господин. Видях го едва когато ме попита дали може да седне до мен. Беше висок, строен, с красива, прошарена коса и топли, усмихнати очи.

Така се запознах с Ди­митър. Не усетих, че сме говорили цели два часа на пейката. После се пораз­ходихме по алеята и той ме изпрати на автобусната спирка. Оттогава се чувах­ме и виждахме с Димитър почти всеки ден. Останал вдовец и неговите деца се бяха запилели в чужбина. Неусетно в мен се появи потребността да разговарям с този мъж, да усещам как топлата му длан гали косите ми и как устните му докосват дланите ми. Дали това е любов? Дори не търся този отговор, защо­то знам друг – чувствам се щастлива. Толкова често Димитър ме кара да се смея, че отдавна забравих за болката от ляво. Пове­че от година живеем в моя апартамент, а неговия да­дохме под наем и си позво­ляваме повече радости и удоволствия.

Пожелавам на всеки да открие човека, с когото се чувства истински щастлив. Иначе защо сме минали по тази земя?

Ако искате да сте щастливи, не правете така!