На 36 год. съм, работя като медицинска сестра в реанимация и от 4 години живея сама. Имах приятел, когото много обичах, обичаше ме и той.

С Филип правехме планове за къща край морето, поне три деца и вила в планината Когато ми чертаеше плановете за бъдещия ни живот, затварях очи и си представях всичко толкова живо, че чак ме болеше, когато ги отворех и си дадях сметка, че това все още са само мечти. Вярвах обаче, че един ден те ще станат реалност.

И точно когато мислехме да се оженим, дори обсъждахме дата за сватбата ни, братът на Филип – Борис, му се обади от Щатите и му предложи работа във фирмата си, която разширявал и имал нужда от верен човек до себе си. Очакваше отговор след два дни. През тези два дни с Филип не мигнахме. Той ме уверяваше, че може би разумното решение е все пак да замине, да изкара още пари, с които безпроблемно ще си купим и морската къща, и планинската вила, а после ще имаме не три, а цели пет деца! И не на последно място, искаше да подкрепи и брат си, който му имаше голямо доверие и разчита на него. Но аз също се нуждаех от мъжа, когото обичах, а и тук, в България, имахме всичко и можехме да се справим прекрасно и без парите, които той щеше да спечели зад океана. Целувах го и го молех да не заминава, да не отлагаме мечтите си, но той не ме послуша. Все едно ме поля със студен душ. Събрах си багажа и му казах, че не искам да го виждам повече. Замина след два месеца и нито той, нито аз направихме стъпка да се сдобрим, да разменим по една дума поне. Ден след ден изпитвах такава болка, че чак не можех да дишам. Постепенно тя се притъпи и нейното място зае празнотата. Не виждах смисъл в нищо, затова се вкопчих в работата си и й се отдадох изцяло. Превърнах се в робот, който миели единствено и само за пациентите си. Оставах в болницата извънредно, замествах колегите си и гледах да се задържам колкото се може по-малко у дома. Всички ме мислеха за голяма работохоличка, пациентите ме обожаваха, а аз бях просто една самотница. Работех, докато се уморя до смърт и след като се приберях вкъщи, минавах през банята и заспивах веднага. Бях се отказала от мъжете и въобще не помислях за нова връзка.

Така ден след ден се изнизаха четири години. На едно нощно дежурство докараха мъж след тежка катастрофа. Беше с 60 процента изгаряния и всички се чудеха как изобщо е оцелял, след като колата му след челен удар с ТИР се запалила. Пристигналите веднага пожарникари успели да загасят огъня и останали удивени, че човекът вътре е още жив. Лекарите обаче не даваха никакви надежди. Не ха, че ще изяснят самоличността му по номера на колата, който беше изхвърчал след сблъсъка, и ще уведомят близките му. Беше минала седмица, но никой не се поинтересува от пациента ни. И понеже не знаехме как се казва, го нарекохме Пациент номер 8. Гледах непознатия и обезобразеното му лице и се чудех дали някъде се тревожат за него, или е самотник като мен. Възхищавах се и на силата му, защото макар и в безсъзнание, той упорито се бореше за живота си. Затова оставах след дежурство до леглото му, четях му, макар да знаех, че не ме чува, разказвах му за себе си, за самотата си, за мъжа, когото обичах с цялото си сърце и който предпочете парите пред мен. На десетия ден Пациент номер 8 се събуди. Толкова се развълнувах, че започнах да му говоря глупости – как всичко ще се оправи, как пак ще може да ходи и все от тоя сорт. Той също се опита да ми каже нещо, но не се получи. После изведнъж притихна и… аз разбрах, че мъките му свършиха. Виждала съм смъртта десетки пъти, не мога да кажа, че съм свикнала с нея, но от работата си знам, че животът на всеки от нас се крепи на тънка нишка, която един ден със или без време се къса. И не можех да разбера защо приех смъртта на мъжа без име толкова тежко. Може би защото се бях привързала към него.

Когато на следващия ден отидох на работа, от колегите разбрах, че Пациент номер 8 все пак е имал близки, които на следващия ден щели да дойдат да вземат тялото. Държах да ги видя и да разбера защо, по дяволите, нито веднъж не дойдоха да се поинтересуват от него, а се появиха чак сега, когато него вече го нямаше. И макар да бях втора смяна, още в 7 сутринта цъфнах в отделението. Някъде към десет ми казаха, че някакъв мъж е дошъл да вземе смъртния акт на Пациент номер 8 и аз хукнах към кабинета на старшата На вратата обаче краката ми се подкосиха, защото мъжът беше Борис – братът на Филип. В един миг разбрах, че десет дни съм бива на сантиметри от мъжа, когото обичах повече от всичко. Когато премина шокът, Борис ми разказа, че Филип се върнал в България да ме попита съгласна ли съм все още да се омъжа за него и заедно да осъществим мечтите си. Не ме потърсил по телефона, защото смятал, че трябва да ме гледа в очите и да държи ръцете ми, докато иска прошка от мен…

Сега не изпитвам нищо и сякаш съм в някакъв странен сън. Питам се с какво разгневих съдбата, че ми поднесе всичко това. И мисля как четири години живях в самота, а не знам още колко по четири ми остават.

Клара