4 години живях в самота, а не знам още колко по 4 ми остават

На 36 год. съм, работя като медицинска сестра в реанимация и от 4 години живея сама. Имах приятел, когото много обичах, обичаше ме и той.

samota

С Филип правехме пла­нове за къща край морето, поне три деца и вила в пла­нината Когато ми чертаеше плановете за бъдещия ни живот, затварях очи и си представях всичко толкова живо, че чак ме болеше, ко­гато ги отворех и си дадях сметка, че това все още са само мечти. Вярвах обаче, че един ден те ще станат ре­алност.

И точно когато мислехме да се оженим, дори об­съждахме дата за сватбата ни, братът на Филип – Борис, му се обади от Щатите и му предложи работа във фир­мата си, която разширявал и имал нужда от верен чо­век до себе си. Очакваше от­говор след два дни. През тези два дни с Филип не миг­нахме. Той ме уверяваше, че може би разумното реше­ние е все пак да замине, да изкара още пари, с които безпроблемно ще си купим и морската къща, и планин­ската вила, а после ще има­ме не три, а цели пет деца! И не на последно място, ис­каше да подкрепи и брат си, който му имаше голямо до­верие и разчита на него. Но аз също се нуждаех от мъжа, когото обичах, а и тук, в България, имахме всичко и можехме да се справим прекрасно и без парите, които той щеше да спечели зад океана. Целувах го и го мо­лех да не заминава, да не отлагаме мечтите си, но той не ме послуша. Все едно ме поля със студен душ. Събрах си багажа и му казах, че не искам да го виждам повече. Замина след два месеца и нито той, нито аз направих­ме стъпка да се сдобрим, да разменим по една дума поне. Ден след ден изпитвах такава болка, че чак не мо­жех да дишам. Постепенно тя се притъпи и нейното мя­сто зае празнотата. Не виж­дах смисъл в нищо, затова се вкопчих в работата си и й се отдадох изцяло. Превърнах се в робот, кой­то миели единствено и само за пациентите си. Оставах в болницата извънредно, за­мествах колегите си и гледах да се задържам колкото се може по-малко у дома. Всички ме мислеха за голя­ма работохоличка, пациен­тите ме обожаваха, а аз бях просто една самотница. Ра­ботех, докато се уморя до смърт и след като се прибе­рях вкъщи, минавах през ба­нята и заспивах веднага. Бях се отказала от мъжете и въобще не помислях за нова връзка.

Така ден след ден се из­низаха четири години. На едно нощно дежурство до­караха мъж след тежка ка­тастрофа. Беше с 60 процен­та изгаряния и всички се чу­деха как изобщо е оцелял, след като колата му след челен удар с ТИР се запа­лила. Пристигналите ведна­га пожарникари успели да загасят огъня и останали удивени, че човекът вътре е още жив. Лекарите обаче не даваха никакви надежди. Не ха, че ще изяснят самолич­ността му по номера на ко­лата, който беше изхвърчал след сблъсъка, и ще уведо­мят близките му. Беше ми­нала седмица, но никой не се поинтересува от пациен­та ни. И понеже не знаехме как се казва, го нарекохме Пациент номер 8. Гледах не­познатия и обезобразеното му лице и се чудех дали някъде се тревожат за него, или е самотник като мен. Възхищавах се и на силата му, защото макар и в без­съзнание, той упорито се бореше за живота си. Зато­ва оставах след дежурство до леглото му, четях му, ма­кар да знаех, че не ме чува, разказвах му за себе си, за самотата си, за мъжа, кого­то обичах с цялото си сърце и който предпочете парите пред мен. На десетия ден Пациент номер 8 се събуди. Толкова се развълнувах, че започнах да му говоря глу­пости – как всичко ще се оп­рави, как пак ще може да ходи и все от тоя сорт. Той също се опита да ми каже нещо, но не се получи. Пос­ле изведнъж притихна и… аз разбрах, че мъките му свършиха. Виждала съм смъртта десетки пъти, не мога да кажа, че съм свик­нала с нея, но от работата си знам, че животът на все­ки от нас се крепи на тънка нишка, която един ден със или без време се къса. И не можех да разбера защо при­ех смъртта на мъжа без име толкова тежко. Може би за­щото се бях привързала към него.

Когато на следващия ден отидох на работа, от колеги­те разбрах, че Пациент но­мер 8 все пак е имал близ­ки, които на следващия ден щели да дойдат да вземат тялото. Държах да ги видя и да разбера защо, по дяво­лите, нито веднъж не дойдо­ха да се поинтересуват от него, а се появиха чак сега, когато него вече го нямаше. И макар да бях втора смя­на, още в 7 сутринта цъфнах в отделението. Някъде към десет ми казаха, че някакъв мъж е дошъл да вземе смъртния акт на Пациент номер 8 и аз хукнах към ка­бинета на старшата На вра­тата обаче краката ми се подкосиха, защото мъжът беше Борис – братът на Фи­лип. В един миг разбрах, че десет дни съм бива на сан­тиметри от мъжа, когото обичах повече от всичко. Ко­гато премина шокът, Борис ми разказа, че Филип се върнал в България да ме по­пита съгласна ли съм все още да се омъжа за него и заедно да осъществим меч­тите си. Не ме потърсил по телефона, защото смятал, че трябва да ме гледа в очите и да държи ръцете ми, дока­то иска прошка от мен…

Сега не изпитвам нищо и сякаш съм в някакъв стра­нен сън. Питам се с какво разгневих съдбата, че ми поднесе всичко това. И мис­ля как четири години живях в самота, а не знам още кол­ко по четири ми остават.

Клара

 

 

 

Никога не казвай „никога”, не знаеш какво изпитание ти е приготвил животът!

 

 

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар