Оказах се в краката на шефа – хвръкна ми и капата, и заплатата

Години наред бях охрана в една фирма и с основание бях заслужил доверието на шефовете. Всичко и досега можеше да е окей, ако не бях послушал Дявола.

Той ме подкокороса и започнах да крада от месната продукция на фирмата. И да не мислите, че съм посягал на филе „Елена“, козя пастърма или някои засукани луканки? Не – изкушавах се от саздърмата, защото много я обичам. Понеже месеци наред никой не забеляза какво се случва, аз се полакомих да вземам все повече саздърма. Колкото по-големи количества измъквах от фирмата, толкова повече ми се услаждаше. Така дълго с приятелите живеехме вкусно и охолно.

Стреснах се от една ревизия и за кратко се спрях, но скоро след това отново надделя желанието ми да посегна на чуждото. Винаги ходех на работа с шапка, не я свалях – ни зиме, ни лете. Не знам с кой акъл, веднъж грабнах не едно, не две, а цели четири парчета саздърма и ги пъхнах под шапката си. Продължих да обикалям района на фабриката. Дори на мен самия ми стана смешно – от кого ли пазех стоката, като крадецът бях аз. Не щеш ли, началникът се появи и викна; „Вальо, няма ли да я захвърлиш тая шапка, тя само дето не се е сраснала с главата ти?“ Вярно, че беше дебеличка за онова есенно време, ама друго си е, като ти е на главата. Смутолевих нещо и отминах. Отдъхнах си, защото шефът отиде да прави инструктаж на едни новопостъпили работници. Ама пустото любопитство ми изигра лоша шега – реших да сложа едно ухо и да чуя как шефът им се перчи… И тъкмо тогава някой отвътре дръпна вратата, аз отскочих назад и… капата хвръкна от главата ми. Усетих, че и саздърмата замина, и тъкмо да се изправя и да прибера пакетите, се озовах в краката на шефа… Никога не бях преживявал такъв срам.

Разбира се, че ме уволниха. Махнах се от фирмата, но прякорът ми Вальо Саздърмата остана като етикет. Оттогава ми се отщя саздърмата – не искам да я видя, камо ли да я хапна.