Баща ми все ми викаше, че в нашето семейство умират не от преяждане и препиване, а от презорване в работата.

Той беше обущар и от навеждане над чуждите патъци беше се изгърбил целият. В края на живота си не можеше да легне по гръб, даже и в ков­чега беше полусвит. Аз, изглежда, съм наследил от него тази стръв, тази алчност към работата.

Не е за вярване, но сутрин понякога се будя още по тъмно и чакам с нетърпение да изгрее слънцето, за да хук­на на работа. Имам три ма­газина, непрекъснато изник­ват проблеми и навсякъде трябва да надникна, да видя, да кажа кое как трябва да се прави. Вярно е, че имам по­мощници, но това са наети хора, гледат да се скатаят и да се измъкнат по кафенета­та. Жена ми Краси години наред ми натякваше, поняко­га чак се разплакваше: „Да ти се не види – само работа и работа. Покрай твоята рабо­та и ние вкъщи сме като за­точеници. За нас няма ни раз­ходки, ни курорти, ни кино или театър!“ Права беше, но аз не исках да я слушам и ви­наги избухвах: „Прави какво­то знаеш, не ме занимавай с глупости. Мене главата ми се е запалила от проблеми, тя мисли за почивка и курорти. Ето ти пари, вземай детето и ходете където искате, аз по­чивка не ща!“

Накрая тя млъкна, взехме да се разминаваме вкъщи като чужди. Сутрин аз като излизах, тя лежеше още в леглото, вечер като се връщах, вече спеше. Пишеше ми бележки какво да напаза­рувам и да донеса. Така и не разбрах кога се е разболяла и къде се е лекувала. Умря за една седмица от левкимия. Чак на погребението видях, че косата й беше побеляла почти напълно, бях я забра­вил как изглежда. Детето го взе на отглеждане тъщата. А аз пак се емнах да работя де­нонощно. Вярно, изкарвах много пари, но каква файда, като нямах време да ги хар­ча и да им се наслаждавам.

Срещнах веднъж сина си на улицата, но той извърна гла­ва. Не пожела дори да ме по­здрави. Настигнах го и му леп­нах един шамар: „Как се държиш с баща си, бе! Знаеш ли колко пари троша подире ти – за дрехи, за обувки, за скъпото ти училище. За кого друг, ако не за тебе толкова се трудя, а?“ Той преглътна, ала успя да каже: ‘Ти смяташ, че парите те правят баща? Аз пък не мисля така…“ Разбрах, че съм изгубил и него. Ала така и не можех да измисля как да си го върна. Докато го намисля, момчето ми отиде да работи в Гърция. Там се хва­на с едно гъркинче и преста­на да си идва. От познати чух, че живеят заедно и работят като камериери в един хотел. Пак познатите ми предадоха думите му към мен: „Не ми пращай хабер, че умираш, няма да се върна. Все ще се намери кой да те погребе…“

Много ме заболя, но бях си го заслужил. Една седмица по-късно заспах на волана и катастрофирах. Цяла година се възстановявах. Сега живея другояче – грижа се за себе си, отделям време за старата си майка, разхождам се, понякога даже не стъпвам в магазините. Престанах да мисля чак толкова за пустите печалби. Решил съм да се поогледам за някоя добра жена, не се живее сам. Но вече знам как да се държа с нея, тя ще е на първо място, а работата – на второ. Дали ще го мога обаче, още не знам.

Коста