Така намерих щастието – като кукувица в чужди гнезда

Когато бях на 15, лежах в болница и ми направи­ха гинекологична операция. След това разбрах от майка си, че няма да мога да имам деца. Не се впе­чатлих особено, защото тогава бях още твърде млада и тези неща изобщо не ме вълнуваха.

Съдбата обаче беше благосклонна към мен. Бях на 22, когато се влюбих й се омъжих за Радо, който беше доста по-възрастен от мен. Дъщеря му Ива беше на 18. Двете много се разбирахме, защото бяхме почти връстнички. Радо ни се радваше, тъй като в на­чалото на връзката ни се боеше да не би дъщеря му да ревнува от мен. Не му беше лесно, милият, защо­то първата му жена почи­нала, когато Ива била едва 2-годишна и той я отгледал съвсем сам. В мое лице обаче Ива намери не само втора майка, но и най-доб­рата си приятелка. С Радо бяхме много щастливи, но уви – не за дълго. Той се разболя. Уж не беше нещо сериозно, а си отиде само за две седмици. С Ива ос­танахме сами, макар че някак си се справяхме.

За 21 -вия си рожден ден тя доведе у дома приятеля си Васко. Представи ми го като своя бъдещ съпруг. Срам, не срам, признавам, че още като го видях, нещо под лъжичката ми трепна. Та аз бях също много мла­да – ненаживяла се, и имах нужда от мъж и любов. Нямах право обаче да се влюбвам точно в зет си. Но се случи, без да го искам. Успокояваше ме единстве­но това, че Ива не ми беше истинска дъщеря, а дове­дена. Щях да му мисля как ще живеем тримата занап­ред под един покрив.

След сватбата гледах много да не им се мотая в краката, за да не предиз­виквам съдбата. Ива заб­ременя почти веднага, но караше тежка бременност. След втория месец често-често я прибираха в бол­ницата, за да е под наблю­дение. Затова Васко я ка­раше на пости със секса. Докато с него бяхме сами в апартамента, изгарях от желание към него, но не се издавах.

Една вечер се върнах от работа късно и доста измо­рена. Вкъщи беше тихо и реших, че Васко е някъде с приятели или е отишъл при Ива в болницата. Съблякох се в стаята си и тръгнах към банята гола. Когато отво­рих вратата обаче, видях, че той е под душа, и се стъписах. Как не го бях чула! Стояхме и се гледах­ме мълчаливо. Изведнъж Васко ме придърпа към себе си и обви ръце около тръпнещото ми тяло. Изпи­тах неизмеримо щастие и наслада от ласките му, а топлата вода още по-силно разпалваше страстите ни. Не мислех за никого и за нищо, кое е грешно и кое не. Но когато излязохме от банята, вече знаех, че със спокойствието в дома ни е свършено. Или трябваше да продължим връзката си и да я пазим в тайна (а то­гава съвестта ми със сигур­ност щеше да ме убие!), или да забравя случката и да се махна от вкъщи. Избрах второто.

Тогава се търсеха меди­цински сестри за Либия, затова за нула време под­готвих документите си. Ива се зачуди на решението ми, но се съгласи с аргумента ми, че ще изкарам достатъ­чно пари, за да сме щаст­ливи всички. Васко мълче­ше, гледаше ме тъжно и само въздишаше. Ала ня­маше връщане назад и ско­ро заминах за Либия. Пра­щах редовно пари на мла­дите и така успокоявах съвестта си. Когато ми се обадиха, че Ива е родила момченце, но е починала от кръвозагуба, едва не полу­чих удар. Какво нещо е животът! Не можеш да предвидиш кога радостта ще бъде потопена в мъка. Върнах се в България и се заех с отглеждането на вну­ка си. А с Васко, въпреки преживения шок, подно­вихме връзката си. Мъката по Ива и страстта ни един към друг ни сближиха още повече.

Пред хората и досега не се издаваме, но те може би се досещат какво се случва. Та така моята ра­бота стана като на кукуви­ца, настанила се в чужди гнезда. Първо се вмъкнах в семейството на овдове­лия Радо, а сега съжител­ствам със зет си. Но кой каквото ще да казва, важ­ното е, че двамата се оби­чаме, а малкият Свилен е нашата радост. Съдбата не ме дари с мои деца, но аз все пак имам семейството, за което винаги съм меч­тала.

Светлана