Навремето с моите при­ятели измисляхме какви ли не игри и забавления. Едни не се получаваха, защото бяха глуповати, други става­ха направо опасни. Никога обаче няма да забравя една нощна разходка в гробища­та. Всички казваха, че от известно време насам по тъмно там стават зловещи неща. Затова молеха кмета да реши проблема с улич­ното осветление, особено на онова страшничко мяс­то. Но така или иначе пари за това не се намериха.

Още ме побиват тръпки, като си спомня срещата ни с онази жена, цялата обле­чена в бяло… Беше се само­убила на сватбата си. Дока­то вървеше към нас, стоях­ме объркани и като че ли парализирани от някаква сила. Като ни подмина, съвсем притьмня и тогава едно от момчетата светна с фенерче – от нея нямаше и следа. Както се озъртахме да я видим отново, из­веднъж се появиха искри и пламък, а наоколо нямаше нищо и никой, който може­ше да ги предизвика. Стана още по-страшно, да не кажа зловещо.

Краката направо не ме държаха, струваше ми се, че всеки момент ще припад­на. И точно тогава изоста­вената постройка зад огра­дата на гробището се осве­ти в цветовете на дъгата. Това съвсем ни обърка, за­щото тя отдавна е необита­ема, в нея никога не е има­ло ток, наблизо – също…

Така завърши тази смра­зяваща наша разходка. Ни­кога повече не си и помис­лих да отида на онова мяс­то през нощта. Неколцина смелчаци повториха при­ключението, но след това отказваха да говорят какво са видели и преживели.