Редовно чета историите ви за взаимоотношенията между хората и реших най-накрая да ви разкажа своята. Тя е много по-различна и понякога си мисля, че по нея може да се направи цял филм. Но нека започна от началото.

Аз съм туркиня по произход. Родителите ми жи­веят в село близо до Търго­вище, където съм родена и аз. От малка бях много ученолюбива и след като завърших гимназия, с мно­го молби и уговорки ме пуснаха да кандидатствам висше образование.

Като студентка в Сви­щов се запознах с Васил, влюбихме се и решихме да се оженим. Една събота се върнах при нашите и им съобщих радостната спо­ред мен новина. Оказа се обаче, че те имали други планове за дъщеря си. Вече се уговорили с мес­тен богаташ да ме дадат на сина му, смятали да се върна и да започна рабо­та в кметството. Много се ядосаха не само, че не ис­кам да се съобразя с тях­ното мнение, а и защото ще се омъжа за българин. Казаха, че няма да при­емат друговерец за зет и ако настоявам на своето, да не съм стъпила повече в бащиния си дом.

Затворих се в стаята си и цяла нощ плаках. На сут­ринта майка ми влезе и ме попита какво смятам да правя. Отговорих й, че си тръгвам и ще бъда жена на Васил и на никой друг. Тя започна да крещи и да кълне, заплаши ме, че бял ден няма да видя с бълга­рина, щяла съм да газя до колене в собствените си сълзи. После излезе и ме заключи. Блъсках по вра­тата, молех я да ми отво­ри, но тя сякаш не ме чу­ваше. През деня никой не дойде при мен освен брат ми, който ми донесе нещо да хапна. Уговарях го да ме пусне да изляза, но той се страхуваше, че нашите ще го бият, ако го направи. Едва когато всички явно си бяха легнали, чух някой да превърта ключа. Беше братчето ми, което много ме обичаше. Грабнах си сака и тръгнах пеша. през нощта към града. Толкова ме беше страх, но мисъл­та, че ако се върна, ще ме омъжат за онзи мъж, ми даваше сили да продължа. Чаках в тъмното с часове на автогарата, а на сутрин­та заминах за Свищов.

Разказах всичко на Ва­сил. Той ме успокои и ми обеща, че винаги ще е до мен, че няма да позволи да страдам. И вече 19 години удържа на обещанието си. Подписахме брак, без да правим сватба. Свидетели ни станаха двама наши колеги. След като се дип­ломирахме, се преместих­ме да живеем в София. Тук Васил има леля, която ни помогна да се устроим. Тя няма деца и ни покани да останем в нейната къща. Когато се роди голямата ни дъщеря, я кръстихме на нея – Мария, и леля е мно­го щастлива. Лошото е, че Мимето се роди с луксация на левия крак. Лекувахме я, какво ли не направихме, ала дъщеря ни и досега куца, макар и почти неза­бележимо.

Покрай нея дълго време не се решавахме за второ дете. Синът ми Валентин се роди 8 години по-късно. Бях много щастлива – де­тето изглеждаше здраво. И двамата със сестра си са много красиви. Вальо беше на 5 г., когато лека­рите откриха, че страда от диабет. Тази новина на­право ме съсипа, а това, че детето не се чувства добре и не се знае колко време ще изкара с тази болест, още повече. Васил е главен счетоводител в голяма фирма, изкарва добри пари. Аз също рабо­тя. Всичко обаче отива по лекари и болници, макар че много от лекарствата са безплатни. А когато видя тъжната физиономия на Мария пред огледало­то, сърцето ме боли. Тя вече е голямо момиче, а страни от връстниците си. Няма нито приятелки, нито гадже.

Никога повече не видях родителите си, те не жела­ят да ме приемат. Поняко­га брат ми ни идва на гос­ти, но тайно от нашите. Той живее на село при тях, ожени се за момичето, ко­ето те му избраха, има три деца, ала не е щастлив. Мъчно ми е за него, защо­то е много добър.

Понякога, когато не мога да заспя, си мисля, че на­времето избягах далече от клетвите на майка си. Те не успяха да ми отнемат любовта и семейството. За съжаление обаче явно стигнаха децата ми. А това боли още по-силно. Пък и ако събера сълзите, които съм изплакала през годи­ните, със сигурност ще газя в тях до колене, както ме прокле майка ми.