Капка Георгиева е от рядката порода жени, които не се променят с годините, нито пък крият възрастта си. На 9 март чаровната дама чукна 50 лазарника в компанията на най-верните си приятели в столичен клуб. Вместо тежки наздравици, изнесе кратко слово за стойностните неща в живота, вярата в Бог и смирението, което всеки от нас трябва да носи в себе си. След това призова присъстващите да се забавляват както намерят за добре и ги „почерпи” с книгата си „Аз съм Дънов“. Самата тя притежава феноменални способности, за които предпочита да не говори, пише вестник „Уикенд”.
Какво си пожелахте навръх рождения ден?
Всичко, което си бях пожелала до рождения си ден, се сбъдна. Издадох книгата си, най-верните ми приятели и семейството ми показаха колко държат на мен. Направиха ме истински щастлива. Като се замисля – искам да отида до Тибет и след това да напиша нова книга.
Каква бе изминалата година за вас?
Много наситена – танцувах в „Денсинг Старс“ и дори успях да си счупя крака от танци. Основах Национал-демократична партия и участвах в изборите. Обиколих цяла България и се запознах с много истински хора. Написах книгата „Аз съм Дънов“ и вложих цялата си душа в нея. Тя пък ме разкрепости отново. На 50 години пак съм изпълнена с мечти и този път няма да пропусна знаците, които съдбата ще ми изпрати. Защото, както каза баба ми Веска на 100-годишния си юбилей преди месец – животът е кратък. На рождения ми ден например един добър стар приятел ми подари книгата „Три дъщери на Тибет“ и тибетска броеница. Спомних си, че щ него отдавна планирахме пътешествие до там. Той е ходил много пъти, а последния път е стигнал до прочутите пещери, в които от столетия медитират странни създания. Учените още не могат да си обяснят този феномен – едни ги смятат за представители на предходна цивилизация. Ернст Мулдашев развива теорията, че те са носители на всемирното познание. Че са пазители. И според него, и според моя приятел Орлин изживяването е страховито. Така че, ето един знак. И аз искам да усетя нещо разтърсващо, извън политическите баталии и страсти.
Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
Рожденият ми ден бе един такъв миг. Човек е щастлив, когато усеща, че носи щастие и на околните. Когато, както се пее в песента, „нещо се ражда“. Раждането на внучката ми Капка, на сина ми Митко, на книгите ми.
Всяка една моя книга е като мое дете
В началото е идеята, после трябва да я „износиш“, да страдаш, да прекараш десетки безсънни нощи и накрая да я „родиш“ и да тръпнеш дали останалите ще я харесат… Лошото пък е свързано със смъртта. С усещането за загуба.
Имате ли незабравим рожден ден? Разкажете ни за него!
Спомням си как, като станах на 25 години, приятелите ми залепиха на вратата плакат с надпис: „Половин век Капка“. Тогава смятах, че вече съм достигнала житейския си апогей. Беше грандиозен купон. Приятелите ми изписаха стените на целия ми апартамент с „мъдри“ мисли. Получи се нещо като днешните графити. Когато навърших 15 години, пък поканих целия клас у нас и на единия диван седнаха момичетата, а на отсрещния – момчетата. И настъпи едно пълно мълчание. Всички ядяха сандвичи, пиеха швепс и гледаха в тавана. От време на време се сръчкваха помежду си. Като си тръгнаха, много се ядосах от пълния провал. На другия ден обаче в цялото училище се говореше само за това какъв страхотен купон е имало у нас. И до ден днешен ми се носи славата като „царица на купоните“.
Какво е отношението ви към подаръците?
Кой не обича подаръци? Тази година се изненадах, че всеки ми е подарил нещо, което изцяло отговаря на мен като личност. Например Калин Сърменов ми подари стилизиран ангел, направен от лакирани бели конци. Получих и два свещника, единият от Латинка Петрова, огледало-лупа, мастилница и перодръжка. Изобщо подаръците ти сверяват часовника – показват ти какъв си в очите на хората и какво те очакват от теб. Аз тълкувам тазгодишните подаръци така – да пиша, да търся, да виждам детайлите и да поддържам душевна хигиена.
Вярвате ли в съдбата, в това, че е предопределила на всеки, какво да преживее?
Съдбата също е нещо живо – тя е като роман, в който героя си ти. А всеки роман има определен сюжет, цел, към която авторът води читателя. Тоест, ти се раждаш с дадена предопределеност, с конкретна мисия и от личния ти избор зависи, доколко ще я изпълниш. Ако си ленив и лесно се предаваш, | получаваш двойка, като в училище, или обратното, ако имаш хъс и воля, се класираш с 6. Всеки от нас си гради съдбата, както казваше Ванга. Ако следваме своята предопределеност и едновременно с това се развиваме, ще достигнем крайната си цел. Дето се казва – няма да умрем с отворени очи. В житейския си път, във всеки един момент съдбата ни дава жокери, т.е. знаци, по които ние трябва да се ориентираме. Научим ли се да ги разпознаваме и да ги следваме, нещата в живота ни сами се подреждат. Ако си отворим очите, ще видим, че ние самите сме си врагове. Вадим сламки от очите на другите, а не виждаме гредите в своите очи. Аз вярвам също, че хороскопът ни е карта като онези, старите, които сочат къде е заровено съкровището. На нея е написана мисията ни.
Кои са хората до вас, на които държите най-много?
Достатъчно помъдрях, за да разбера, че няма маловажни хора. Държа на всеки един, който е край мен. Знаеш ли, на рождения си ден си направих експеримент. Поканих всички хора, които съм познавала през годините. Въпреки че са от различни партии и с различни професии, те общуваха помежду си като стари приятели. Подарих им миг, в който всеки да зарови
своята лична томахавка.
Аз съм зодия Риби и обичам баланса
Какво е животът ни, ако не баланс между бялото и черното! По внучката ми Капка виждам, че има години, в които човек иска да граби от живота. Тя иска да види, да разбере, да усети всичко сега, на мига. Да прави сто неща едновременно. С времето човек започва да не е толкова стръвен и когато потисне егото си, вижда колко красиви личности живеят около него, помагат му, подкрепят го.
Притеснявате ли се от старостта?
Човек се притеснява от възрастта, когато е млад. Казва си, като стана на 50, ще му мисля. И си представя, че тогава ще е, едва ли не грохнал старец. Да, ама не. Когато си млад, ти се правят едни неща, а с възрастта други. От старостта се притесняват неудовлетворените хора. Ако видиш бабичка или дядо с изкривени надолу устни, значи не са успели да постигнат това, което са искали. За хора, които не са изпълнили „мисиите“ си, старостта е страшна, защото са изпуснали времето си. Аз например живея за мига, с главата напред и може много да съм я чупила, но поне знам, че не съм изпуснала нито един шанс. Киплинг има едно стихотворение, в което героят лежи на смъртно легло и си мисли: „Да бях отишъл като млад в джунглата. Да се боря с лъв и той да ме изяде. Да ме беше разкъсал крокодил, докато бъркам в гърлото му.
Не близките и приятелите ни са ни поканили в живота, че да ни се сърдят или да ни мачкат, а самият Бог, пред който сме абсолютно равни, споделя бившата жена на Волен Сидеров
Да бях скочил от най-високата скала с парашут, който не се отваря и т.н. По-добре щях да се чувствам, отколкото сега, в старческото си ложе“ Изводът е – не трябва да пилеем живота си.
Как виждате себе си след 20 години?
С бяла до кръста коса и със същия огън в очите..
Пишете ли нещо ново в момента?
Ще издам и една стихосбирка, защото моята поезия не прилича на нито една, която съм чела до момента.
Бихте ли ни разказали нещо повече за увода на книгата, който шокира с вашата лична изповед за самоубийство? Как се стигна дотам?
Не разбирам защо продължаваме да се шокираме за нещата от живота. Това е много българско. Да сметем всичко под дивана, сакън съседите ни да не разберат. За да станем истински европейци и изобщо светски хора, трябва да се научим да изричаме горчивите истини. На запад известните споделят, когато са били насилвани в детството си или когато са станали зависими от наркотици, алкохол, и така дават сила и кураж на околните, които изживяват подобни проблеми. На мен сега ми се обадиха няколко жени и ми казаха – аз преживях абсолютно същото като теб, но на никого не съм казвала. Ти си първият човек, с когото споделям. Свикнали сме да се срамуваме от моментите, в които преживяваме слабост, срив. Моята цел като писател, бе да помогна на обърканите души да намерят пътя. Исках да им кажа – не ме гледайте – толкова силна, и аз съм също толкова ранима като вас, и аз се лутам и търся отговори. Не искам да ви назидавам с книгата си за Дънов или да се хваля колко дълбоко съм вникнала в учението му, а да ви разкажа какво съм научила от живота и от вагоните с книги, които съм прочела. Писна ми някой американски автор да ми дава съвети как да победя страданието или как да успея в живота. Ние си имаме Дънов, който преди сто години ни е казал какво да правим, за да сме силни,- в хармония, успяващи. Исках да сляза близо до читателя, да му споделя своя дълбока тайна, да го направя свой приятел, да му облекча страданието. Защото всички страдаме днес. Атовете по върховете се ритат, а ние отнасяме болката от ритниците им.
Адът наистина е тук, на Земята
както казваше Вера Кочовска, а преди това апостол Павел. Естествено, щом човек посегне на живота си, значи е стигнал до ада. Известните хора не трябва да крият това, което им се случва. Аз като журналист съм писала десетки статии защо се самоуби Людмила Живкова. И всички без отговор, с отворен финал. Защо се самоуби Йорданка Желева? Защо се самоуби Петя Дубарова? Защо се самоуби Веселин Андреев?
Казвате, че докато сте писали книгата, носът ви се е променил, а той, както знаем от Дънов, е важен показател за характера на човека. Какво променихте в себе си?
Дънов е взел мъдростта си от народа, който казва: „Какво си увесил нос?“. Или „вирнал си носа“. Когато си сприхав, злопаметен, нещастен, носът ти увисва. Когато си горделив пък расте и стърчи. Когато си вреш носа в чужди работи, пък става като зурла на прасе. Ако си спокоен, носът е просто баланс, вододел между двете половини на лицето ни. Създава усещане за хармония. Исках читателите да се научат да разчитат знаците, изписани върху нашите лица, да не се подлъгват по нечия външност.
Какъв съвет бихте дали на хората, които са отчаяни, които не виждат изход в ситуацията, в която се намират?
Добре да ме видят, да прочетат книгата ми, да съберат цялата си енергия, да закалят волята си и да не позволяват да ги тъпчат, да ги смятат за втора ръка.
Всички сме еднакво ценни и имаме своя уникална мисия. Не близките и приятелите ни са ни поканили в живота, че да ни се сърдят или да ни мачкат, а самият Бог, пред който сме абсолютно равни.
Leave a reply