Често ми се случва да ме търсят непознати, така че не се учудих много, когато преди около месец по телефона една жена тихо ме помоли да й посоча специалист по наркомании.
А скоро след това ми звънна отново и помоли да се видим. Поканих я у дома.
Беше около петдесетте, а очите й бяха скрити зад тъмни очила с широки рамки. Представи се кратко: „Аз съм майката на наркоман.” Когато се настани на дивана в хола, я попитах колко деца има.
– Две – синът е на 23, а дъщеря ми е по-голяма с три години. Семейна е с две деца.
– Те, двамата, близки ли са помежду си?
– Не – отвърна ми тя. – През последните две-три години почти не се срещат, не общуват, а дъщеря ми не иска да говори за брат си. А той, госпожо, той е наркоман. Някои от хората, които ми препоръчахте, ме посъветваха да го изпратим в комуна в Испания или Италия, други пък казаха, че вече не може да се направи нищо.
– Откога се друса синът ви и знаете ли с какво?
– Един от психолозите, който говори с него, ми каза, че почнал в единадесети клас, от време на време с трева. Видяло му се безопасно и пробвал нещо по- силно. После минал на изкуствени стимулатори и хлътнал. Ние не сме бедни и винаги сме му давали достатъчно джобни, но дошъл моментът, когато и 100 лв. на седмица не му стигали.
Мъжът ми знаел почти от началото и за да не стигне до престъпление, и да ми спести тревогите, започнал тайно от мен да му дава допълнително пари. Но съпругът ми често пътува и така случайно и аз разбрах истината.
Преди месец се върнах от работа преди обед – бях забравила един документ, и заварих у дома доста странна компания. Пет-шест души се бяха разположили в хола, а масата беше отрупана с бутилки. Долових необичайна миризма от кухнята – на печката един мършав дьнгалак загряваше нещо, а моят син беше неадекватен, дори с мъка ме позна и се изхили: „Маце, кво прайш тука по т’ва време?“ Изведнъж разбрах какво става и направо превъртях. Изгоних всички навън, а двете момичета буквално ги извлякох на стълбището, защото едва се държаха на краката си Пребърках чантата на едното, намерих мобилен телефон и звъннах напосоки. Казах на човека, който се обади, къде да дойде да я прибере, че ще повикам полиция. Бях се уплашила за сина си – мислех, че сега започва, че му е за първи път и не му е понесло, че едва ли не му е прилошало от миризмата. Абе, всякакви глупости, с които се стараех да го оневиня, да го оправдая по някакъв начин. Залъгвах се, че е случайно, че няма да го повтори, че ще се оправи. Изчаках го поне да добие цвят на лицето, взех му ключовете, парите, телефона, взех дори стационарния телефон и се върнах на работа, като се надявах до вечерта да се е съвзел.
Когато се прибрах, той беше вече почти дошъл на себе си. Седнах до него и се чудех какво да кажа. Накрая го попитах няма ли да ни обясни нещо, а той съвсем открито заяви: „Какво да ти обяснявам, ти видя и вече си наясно. Няма смисъл да те лъжа повече.“ Едва тогава нещо ми прищрака: „Само аз ли не знам? Сестра ти, баща ти наясно ли са.Отдавна, да не мислиш, че сме се карали заради нещо друго с нея и зет ми.Втора година не минавам през тяхната улица, защото тоя цървул една вечер ме изрита по стълбите а сестра ми само стоеше и ревеше, че повече не искала да ме вижда, че нямала брат. Много важно, отказа се от мене и какво? Нищо няма да се промени. Разбери ме и ти, аз не мога вече без това, ясно ли е? Баща ми, философът, го разбра и ти трябва го проумееш! така ще е. Опитвал съм да се откажа, но винаги нещо ме връща. Не мога да търпя простотиите в скапания живот и наркотиците отчасти ми помагат да ги приема. Старая се да не прекалявам и – както виждаш – едва сега разбираш какво става, но не мога да спра, не мога. Помниш ли, като ви казах преди време, че отивам на екскурзия за една седмица? Тръпнахме аз и трима мои приятели – вече бивши наркомани. Те се отказаха навреме и искаха да помогнат и на мен. Отидохме на една хижа в планината, но аз отдавна не бях начинаещ и взимах всякакви боклуци с твърд алкохол. Не издържах и едната вечер им се измъкнах. Слязох в градчето и си намерих хапчета, после се напих. Не помня как съм се върнал до хижата, но на сутринта ме намерили да се търкалям на една поляна. После дойде някакъв мъж и веднага му стана ясно каква е работата. Разказа ми за сина си, шито бил нежна душа, свястно момче и не можел да се примири с лошотиите в този живот. Тогава почнал да се дрогира. Но не прекалявал, стараел се да не прехвърля границата. Взимал равни дози, колкото да е работоспособен и в настроение. Но веднъж, като бил надрусан, прекалил с дозата и катастрофирал. Умрял на място. Та този човек ми каза, приличам на сина му и обеща да ме научи да се ограничавам с малки дози Представяте ли си, госпожо, какви му ги е наговорил! И не само това, ами му казал, че за катастрофата не бил виновен наркотикът, а лошият път! И започнал да му дава и той пари, като закъса. А нашият започнал често да „закъсва“, докато минал на чист кокаин. Но дилърът му все по-често вдигал цената на дозата, така че му трябвали още повече средства и веднъж баща му го заварил да тършува в портфейла му. След което се разбрали и той да му дава допълнително пари. Вече всичко знам, говорих със специалистите, опитах се да го накарам да се лекува, да отиде в комуна, ала не иска. Вчера стана поредният скандал, този път между мен и мъжа ми – крещяхме си, обвинявахме се. Точно тогава синът ни се прибра – слуша ни известно време и излезе – още го няма. Мъжът ми отново ми закрещя да го оставим на мира. Животът си бил негов – като е решил да умира, да умира, и без това вече бил болен Поне да не ни прави за срам да краде, затова му давал пари. Да съм се простяла с илюзиите си – защото нямало излекуван наркоман. Имали сме и друго дете, имали сме внуци – тях да сме гледали Не можех да слушам повече, госпожо, не можех и да му простя, че не е направил нищо като е разбрал, и след тридесет години брак го ударих. Разцепих му скулата а после цяла нощ: не спахме, плакахме и двамата.
Моля ви, посъветвайте ме какво трябва да направим, за да го лекуват принудително, или пък как да стане, че да влезе в затвора за една година. Пък там ще намерим начин да го изолира ме от наркоманите Дете ми е и затова, трябва да опитам да го спася!
Гледах сълзите й и ми беше жал за нея, но в същото време се възхищавах на отчаяната и решителност да вкара сина си дори в затвора, ако с това ще го излекува и ще го запази жив След десетина минути тя си сложи тъмните очила, извини ми се и стана. Мълчаливо я изпратих до вратата и дълго чувах токчетата и да почукват на цимента във входа. След нея остана само усещането за безпомощно страдание и тънкият аромат на непознат парфюм.
Дима Николчева
Add comment