Изповедта на един наркоман: По-добре в затвора, но далеч от дрогата!

Често ми се случва да ме търсят непознати, така че не се учудих много, когато преди около месец по телефона една жена тихо ме помоли да й посоча специалист по наркомании.

А скоро след това ми звънна отново и помоли да се видим. Поканих я у дома.

Беше около петдесетте, а очите й бяха скрити зад тъмни очила с широки рам­ки. Представи се кратко: „Аз съм майката на наркоман.” Когато се настани на дивана в хола, я попитах колко деца има.

–          Две – синът е на 23, а дъщеря ми е по-голяма с три години. Семейна е с две деца.

–          Те, двамата, близки ли са помежду си?

–          Не – отвърна ми тя. – През последните две-три години почти не се срещат, не общуват, а дъщеря ми не иска да говори за брат си. А той, госпожо, той е нар­коман. Някои от хората, ко­ито ми препоръчахте, ме посъветваха да го изпратим в комуна в Испания или Италия, други пък казаха, че вече не може да се напра­ви нищо.

–          Откога се друса синът ви и знаете ли с какво?

–          Един от психолозите, който говори с него, ми каза, че почнал в единадесети клас, от време на време с трева. Видяло му се безо­пасно и пробвал нещо по- силно. После минал на из­куствени стимулатори и хлътнал. Ние не сме бедни и винаги сме му давали до­статъчно джобни, но дошъл моментът, когато и 100 лв. на седмица не му стигали.

Мъжът ми знаел почти от началото и за да не стигне до престъпление, и да ми спести тревогите, започнал тайно от мен да му дава допълнително пари. Но съпругът ми често пътува и така случайно и аз разбрах истината.

Преди месец се върнах от работа преди обед – бях заб­равила един документ, и за­варих у дома доста странна компания. Пет-шест души се бяха разположили в хола, а масата беше отрупана с бу­тилки. Долових необичайна миризма от кухнята – на печ­ката един мършав дьнгалак загряваше нещо, а моят син беше неадекватен, дори с мъка ме позна и се изхили: „Маце, кво прайш тука по т’ва време?“ Изведнъж раз­брах какво става и направо превъртях. Изгоних всички навън, а двете момичета буквално ги извлякох на стълби­щето, защото едва се държа­ха на краката си Пребърках чантата на едното, намерих мобилен телефон и звъннах напосоки. Казах на човека, който се обади, къде да дой­де да я прибере, че ще пови­кам полиция. Бях се уплаши­ла за сина си – мислех, че сега започва, че му е за първи път и не му е понес­ло, че едва ли не му е при­лошало от миризмата. Абе, всякакви глупости, с които се стараех да го оневиня, да го оправдая по някакъв на­чин. Залъгвах се, че е слу­чайно, че няма да го повто­ри, че ще се оправи. Изча­ках го поне да добие цвят на лицето, взех му ключовете, парите, телефона, взех дори стационарния телефон и се върнах на работа, като се надявах до вечерта да се е съвзел.

Когато се прибрах, той беше вече почти дошъл на себе си. Седнах до него и се чудех какво да кажа. На­края го попитах няма ли да ни обясни нещо, а той съвсем открито заяви: „Как­во да ти обяснявам, ти видя и вече си наясно. Няма смисъл да те лъжа повече.“ Едва тогава нещо ми прищрака: „Само аз ли не знам? Сестра ти, баща ти наясно ли са.Отдавна, да не мис­лиш, че сме се карали за­ради нещо друго с нея и зет ми.Втора година не мина­вам през тяхната улица, за­щото тоя цървул една вечер ме изрита по стълбите а сестра ми само стоеше и ревеше, че повече не искала да ме вижда, че нямала брат. Много важно, отказа се от мене и какво? Нищо няма да се промени. Разбе­ри ме и ти, аз не мога вече без това, ясно ли е? Баща ми, философът, го разбра и ти трябва го проумееш! така ще е. Опитвал съм да се от­кажа, но винаги нещо ме връща. Не мога да търпя простотиите в скапания жи­вот и наркотиците отчасти ми помагат да ги приема. Старая се да не прекалявам и – както виждаш – едва сега разбираш какво става, но не мога да спра, не мога. Помниш ли, като ви казах преди време, че отивам на екскурзия за една седмица? Тръпнахме аз и трима мои приятели – вече бивши нар­комани. Те се отказаха на­време и искаха да помогнат и на мен. Отидохме на една хижа в планината, но аз от­давна не бях начинаещ и взимах всякакви боклуци с твърд алкохол. Не издържах и едната вечер им се из­мъкнах. Слязох в градчето и си намерих хапчета, пос­ле се напих. Не помня как съм се върнал до хижата, но на сутринта ме намерили да се търкалям на една поля­на. После дойде някакъв мъж и веднага му стана ясно каква е работата. Раз­каза ми за сина си, шито бил нежна душа, свястно момче и не можел да се примири с лошотиите в този живот. Тогава почнал да се дрогира. Но не прекалявал, стараел се да не прехвърля границата. Взимал равни дози, колкото да е работос­пособен и в настроение. Но веднъж, като бил надрусан, прекалил с дозата и катаст­рофирал. Умрял на място. Та този човек ми каза, приличам на сина му и обе­ща да ме научи да се огра­ничавам с малки дози Представяте ли си, госпо­жо, какви му ги е наговорил! И не само това, ами му ка­зал, че за катастрофата не бил виновен наркотикът, а лошият път! И започнал да му дава и той пари, като закъ­са. А нашият започнал често да „закъсва“, докато минал на чист кокаин. Но дилърът му все по-често вдигал це­ната на дозата, така че му трябвали още повече сред­ства и веднъж баща му го заварил да тършува в порт­фейла му. След което се разбрали и той да му дава допъ­лнително пари. Вече всичко знам, говорих със специали­стите, опитах се да го нака­рам да се лекува, да отиде в комуна, ала не иска. Вчера стана поредният скандал, този път между мен и мъжа ми – крещяхме си, обвинявах­ме се. Точно тогава синът ни се прибра – слуша ни извест­но време и излезе – още го няма. Мъжът ми отново ми закрещя да го оставим на мира. Животът си бил негов – като е решил да умира, да умира, и без това вече бил болен Поне да не ни прави за срам да краде, затова му давал пари. Да съм се про­стяла с илюзиите си – защо­то нямало излекуван нарко­ман. Имали сме и друго дете, имали сме внуци – тях да сме гледали Не можех да слу­шам повече, госпожо, не мо­жех и да му простя, че не е направил нищо като е раз­брал, и след тридесет годи­ни брак го ударих. Разцепих му скулата а после цяла нощ: не спахме, плакахме и два­мата.

Моля ви, посъветвайте ме какво трябва да направим, за да го лекуват принуди­телно, или пък как да стане, че да влезе в затвора за една година. Пък там ще на­мерим начин да го изолира ме от наркоманите Дете ми е и затова, трябва да опи­там да го спася!

Гледах сълзите й и ми беше жал за нея, но в също­то време се възхищавах на отчаяната и решителност да вкара сина си дори в затво­ра, ако с това ще го излеку­ва и ще го запази жив След десетина минути тя си сло­жи тъмните очила, извини ми се и стана. Мълчаливо я из­пратих до вратата и дълго чу­вах токчетата и да почукват на цимента във входа. След нея остана само усещането за безпомощно страдание и тънкият аромат на непознат парфюм.

Дима Николчева