Защо вечно не ни е достатъчно забавно?

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

„Отегчението е въпрос на избор. В света не съществува такова нещо като скука“, твърди Уейн Дайър. Към него ние само можем да добавим, че не е достатъчно да запишеш курс по грънчарство, за да не ти е „едно и също“!

Един часа посред нощ. Като се изключат квар­талните пияници, кои­то вдигат врява на бен­зиностанцията отсре­ща, всичко живо спи. Принципно трябваше да спя и аз. За да мога утре да стана – без 3-санти­метрови сенки под очи­те, които да крия под слънчевите очила, пунтирайки, че е напекло, и без ултраинжекция кофе­ин, способна да накара и слон да затанцува нерв­но полка. Та трябваше да спя, за да мога да стана и с росни-пресни сили мозъчни клетки да напи­ша тази статия как да направиш живота си по- разнообразен, удовлетво­рителен, забавен и НЕобикновен. Хубаво, само че и мен изневиделица ме хвана синдромът „Ааааа, не издържам всеки ден едно и също!“. От собствен опит знаеш, че когато атакува, той не те пита аджеба подхо­дящ ли е моментът, или да изчака малко (докато си затворим броя напри­мер). Ето защо вместо благоразумно да си легна, в знак на протест будувам, блея из нета и така попадам на брилянтна­та мисъл на Уейн Дайър. „Отегчението е въпрос на избор. В света не съществува такова нещо като скука.“ Човекът си е абсолютно прав. Кой знае защо ние, човешките същества, винаги проявя­ваме склонност да обви­няваме някого и нещо друго за това, че живо­тът ни се стича по един, а не по друг начин. Оплак­ваме се от половинки­те си. (Все едно не сме ги избирали собствено­ръчно, а са ни се паднали от лотарията). Мрънка­ме колко е зле на работ­ното ни място. (Въпре­ки че кой ни подаде CV- то, закара ни на интер­вюто и ни стисна ръка­та с ръководството? Извънземните?!). Недо­волстваме, че сме натру­пали някой и друг кило­грам. (Но не си мръдваме пръста да спортуваме.) И накрая – не че не харес­ваме живота си изобщо, ноооо… като цяло ни е писнало от това все едно и също!!! Добре де, пита се в задачката, кой трябва да дойде и да ни го направи различно?… Ето още няколко въпро­са все в тоя ред на мисли, които някак все пропус­каме да си зададем, защо­то сме прекалено уморе­ни/отегчени/вбесени/ разочаровани и прочие оправдания, с които се самозалъгваме.

  • Защо лекомислено си пилеем ценното свободно време

Да кажем, че най-сетне сме доживели до края на работния ден. Прибираме се вкъщи, теглим си душ и… включваме компютъра. Докато прегледате пощите, ставащото във фейсбук и евентуално новините/клюкините, докато початим в скайп, качим някое и друго албумче снимки и обсъдим с широката интернет ауди-тория кой филм си струва да гледаме… то станало среднощ! Без всъщност да сме направили нещо, което да запомним и което да ни остави с усещането, че наистина си е струвало. Същата работа се случва и през уикенда.

  • Защо разчитаме половинката ни да ни донесе така жадуваното разнообразие?

Някак сме научени да очаквате, че когато започнем връзка, любовта автоматично ще превърне живота ни в различна, романтична приказка, пълна с всичко друго, но не и със скука. И в някакъв момент неминуемо се разочароваме и дори се сърдим, ако любимият ни човек (също като нас) се прибира уморен от работа, отваря си бира, пуска телевизора, просва се на дивана и не желае да ни забавлява. Ние, разбира се, не сме си дали труда да измислим някакви изненади и разнообразни дейности, за което си имаме желязно алиби – „Защо все аз?!”

  • Защо вечно отлагаме да свършим неща, което е извън списъка ни с „трябва да“?

Ясно е, че живеете на педал и броят на задълженията ни никога няма да свърши, дори напротив – ще нараства лавинообразно. Но както се твърди в една много умна приказка, „ако бебето не заплаче, майка му няма да му обърне внимание. Хубаво е да я имаме предвид не само когато ни предстои да си поискаме повишение от шефа. А и когато трябва да си извоюваме време – от самите себе си! – 3а нещата, които чисто и просто ни носят удоволствие (а не пари). Защото те ни носят цвят, ентусиазъм и настроение.

  • Защо се мъчим да остареем насила?

Ако се огледаме наоколо, докато вървим по родните улици, 90% от лицата, които ще видим, са намръщени. 10-те останали процента на усмихнати, щастливи физиономии се делят между 1-2% влюбени и всички останали – детски личица. Децата винаги намират начин да се радват на дребни неща, да се занимават с нещо, вместо да бездействат, да проявяват любопитство към всичко, да са вечно ентусиазирани от нещо и да следват чу вствата си, независимо в коя крайност са. Ние… правим обратното. Защо насила се мъчим да а превърнем в поредната сива, скучна, намръщена физиономия ?

Човекът не използва и десета от мозъчния си потенциал. факт. Вероятно има подобни данни и 3а физическия, честно казано, не ми се рови в Google в момента, пък и конкретното число не ми е важно. Важното е, че винаги успяваме да учудим себе си в критични/гранични и прочие апокалиптични ситуации, понеже откриваме, че притежавате неподозирани способности и таланти. Въпросът е защо чакаме въпросните ситуации, а през останалото време тихо и кротко се задоволявате да сте „скучни33 и „обикновени

Около един и четири-десет и пет, когато си задавам този последния въпрос, пиянската компания вече цели шестнайсет минути се мъчи над дилемата дали да си ходи по къщите, или да пие по още едно, крещейки (и на тях им е все едно и също всеки ден между другото). За тях не знам, но аз вземам решение. И неочаквано си пускам джаз радио. Именно защото това е музиката, която не мога и не мога да прослушам, следователно ми е различна и непривична – но пък си е предизвикателство, нали така? След което вземам лист хартия и химикалка. Помниш ли кога последно си писала нещо на ръка? При мен май беше, докато попълвах бланките за новите документи за самоличност. Почеркът ми принципно вина¬ги е бил, цитирам учителката си по литература в гимназията, „като санскритски клинопис“, но сега е станал още по-зле. Освен това от дългото чаткане по клавиатурата съм започнала да ям букви (?!) и да им размествам местата (?!?!?) и ръкописно, но пък пиша на хартия (без да съм отворила паралелно още сто прозореца). И към три без нещо, когато компанията от бензиностанцията най-накрая се разтурва и настава мир, тишина и спокойствие, успявам да при-върша тоя текст, който четеш в момента. Вярно, че е адски непрактично решение да е на бял лист, защото утре ще трябва да го набирам втори път на екран, освен това ще приличам на мечка панда в очите, неизбежно е. Но да ти кажа честно, хич не ми пука. Защото току-що успях да отхвърля нещо от списъка си „трябва да“ с абсолютен кеф, по мой си начин, и тия часове от живота ми няма да влязат в графата „едно и също“. Не е ли прекрасно?

ИМА СТОТИЦИ ИЗПИСАНИ СТРАНИЦИ ХАРТИЯ КАК Е ДОБРЕ ДА СИ НАМЕРИШ НОВО ХОБИ, ДА ЗАПОЧНЕШ ДА ТРЕНИРАШ, ДА ЗАМИНЕШ И Т.Н., КОГАТО ТИ СТАНЕ СКУЧНО. ВСИЧКИ ТЕЗИ ИДЕИ СА ПРЕКРАСНИ И НАИСТИНА РАБОТЯТ. ЛОШОТО Е, ЧЕ ОБИКНОВЕНО НЕ НАМИРАШ ДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ, ФИНАНСИ И НАЙ-ВЕЧЕ ЕНТУСИАЗЪМ ДА ГИ ОСЪЩЕСТВИШ.

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар