Когато преди десет години приеха сина ми Илиян в Консерваторията в София, бях много горда с него. Съжалявах единствено, че баща ми не е жив, за да види внука си студент, защото той запали Илиян по класическата музика. Още докато беше в детската градина, му купи виола и го записа на солфеж.
Когато стана на 10, момчето ми вече знаеше, че музиката е неговото призвание. Той не беше като другите деца. Не тичаше навън, не риташе топка, не играеше на криеница. Всяка свободна минута използваше да свири, защото искаше да стане най-добрият. И макар че математиката също много му вървеше, той кандидатства само в Консерваторията. Приеха го на едно от първите места. С мъжа ми съвсем свихме разходите си, за да можем да издържаме сина си студент. Не искахме той да работи, докато учи, защото за един музикант е важно да е здрав и ако наранеше пръстите си, всичките му досегашни усилия щяха да са напразни. Само ние си знаем какво ни костваше, докато Илиян завърши, но не се оплаквахме, защото вярвахме, че усилията си струват. Плаках от щастие на дипломирането му и се радвах, че синът ми сбъдна мечтата си.
Оказа се обаче, че в днешно време не е никак лесно с диплома от Консерваторията да си намериш работа по специалността. В града ни един виолист просто нямаше какво да прави. Илиян опита къде ли не, дори в по-големи градове, но и там удари на камък. Единственото, което му предложиха, беше… диджей в местна дискотека, защото разбирал от музика. Колкото и да не му се искаше обаче, се захвана с това срещу мизерен хонорар, колкото да си покрива разходите. И дума не можеше да става да помага в семейния бюджет. Казвах си, че и диджейството все пак е нещо – нали синът ни не живееше на квартира и не се налагаше сам да мисли за прехраната си.
Илиян изкара в дискотеката една година и напусна. После започна е ресторант като келнер. Взимаше само вечерни смени.
Заплатата му беше добра, а и от бакшишите си добавяше прилична сума. Започна да ми дава пари и за вкъщи и с баща му малко по малко си поехме дъх от хватката на безпаричието. Иначе не спираше да търси нещо по специалността. Няколко пъти ходи и до София, но и там не стана нищо.
Вече пета година е в ресторанта и малко по малко се отдалечава от мечтата си да свири в голям оркестър. Наскоро му предложиха да го направят салонен управител. Ще получава по-висока заплата, ще има повече ангажименти и повече отговорности.
Посъветвах го да приеме, все пак е някакво повишение. Но ми се къса сърцето, като го виждам как се измъчва. И го разбирам – защо беше цялото това трепане да учи в Консерваторията? Нищо обаче не мога да направя, за да му помогна. Единственото е да се моля да е жив и здрав, един ден късметът да му се усмихне и синът ми да си изкарва хляба с музика.
Донка
Leave a reply