Животът ни поднася повече изпитания, отколкото си мислим, че можем да понесем. Съдбата ни подлага крак по често, отколкото заслужаваме.

Може би само Господ знае кога, как и какво да ни сервира. И само той ни дава тол­кова, колкото сме в състояние да поемем. Дори в любовта.

Късно разбрах жестоката истина, че всичко се случва когато трябва и с когото трябва. Омъжих се за Димитър млада, бях само на 19. Не го обичах, но исках да на­раня Пламен – мъжа, когото боготворях и на когото по­светих 2 години от живота си. След като се заигра с Милена и тя забременя от него, трябваше да сключат брак. Такива бяха времена­та тогава Милена не може­ше да остане самотна май­ка и на Пламен, колкото и да съжаляваше за грешка­та си, му се наложи да по­еме отговорност за своето безхаберие. Знаех, че няма да е щастлив с нея. Тя не е от жените, които обичат само един и до гроб. Но не това ме тормозеше. Исках отмъщение, без да се за­мисля, че ще нараня не тол­кова Пламен, колкото себе си. Ако бях по-мъдра и по-разумна, щях да се боря за любовта си, но не бях дос­татъчно пораснала, нито пък той.

След брака с Димитър завинаги заключих чувства­та си към Пламен и изцяло се отдадох на семейството -на двете си дъщери, които родих през година; на мъжа си, който с времето доказа, че е най-добрият съпруг и баща за децата ми; на об­разованието и кариерата, която направих, след като се преместихме в София. В родния град се прибирах все по-рядко и не усетих как се изнизаха 23 години. Жи­вотът ми беше прекалено подреден и без излишни емоции и организиран, сътресения.

По-миналия декември за Никулден брат ми Никола настоя да пътуваме за именния му ден и мъжът ми се съгласи. Щяло да има и други гости. Вратата ми от­вориха племенниците, кои­то – макар и вече тийнейд­жъри – като деца се радват на подаръците. Дръпнаха пликовете, а аз, докато събличах палтото си в кори­дора, с периферното зре­ние мернах в хола позната физиономия. Не, не може­ше да е истина! Седнал с лице към вратата ме гледа­ше… Пламен, а до него, об­легната на рамото му, мла­да блондинка се кикотеше на тъпите вицове на брат ми, който така и не се на­учи да ги разказва като хо­рата.

Краката ми се подкосиха, обля ме студена пот, бузи­те ми пламнаха. От брат си знаех, че Пламен и Милена отдавна са в Щатите, а сега той е пред очите ми. Тряб­ваше да запазя самообла­дание, погледнах Димитър, който влезе при гостите преди мен, поздрави ги и деликатно попита Пламен как вървят нещата в Кали­форния. Всичко приключи! Било каквото било – започ­на да разказва Пламен. Милена се залюбила с бо­гат американец и се разве­ли, голямата му дъщеря дори дума на български не искала да пророни, синът му също предпочел да ос­тане при майка си и пастрока си. Тогава се запознал със Светла-била на студен­тска бригада и единствени­ят начин да вземе амери­канско гражданство бил да сключи брак. Оженили се, но тя искала да си завърши образованието в София, затова се върнали. И сега не му оставало нищо друго, освен да си гледа младата съпруга В този момент Пла­мен ме погледна и ми намиг­на. Вече знаех какво иска­ше да ми каже-че нея оби­ча, че е поредната в живо­та му, че говори така за пред нея. А тя продължава­ше да се смее грозно и ин­фантилно. Миналото с Пламен се завъртя като на кинолента с всяка нежна дума, с все­ки топъл поглед и като бу­меранг ме удари право в сърцето. Точно там, където бях заключила любовта си към него. Не знам как из­държах 3 часа в компания­та на единствения мъж, кой­то е свирил на най-нежните струни в душата ми. Мъжът, на когото отмъстих с женит­ба, човекът, който ме заря­за заради друга, ме гледа­ше по-влюбено отвсякога. Знаех, че не бива да се под­давам на емоцията, но усе­тих нещо друго – че точно тази емоция, която бях кри­ла дълго време и си мислех, че съм забравила, изплува на повърхността като мъртво тяло. Само че тяло­то беше мре и не беше мъртво. То искаше и жаду­ваше точно този мъж. Коп­нееше за любов, изпепеля­ваща всичко по пътя си. Все едно не бяха минали толко­ва години. Все едно тепър­ва се влюбвах, за пръв път, и забравих, че имам съпруг, деца… Готова бях да се хвърля в прегръдките на мъжа, който жестоко ме нарани, да вляза в живота му, да променя съдбата му. Не ми пукаше как ще реаги­рат брат ми, снаха ми, Ди­митър, блондинката.. Мис­лех единствено за себе си. За пръв път, откакто Пла­мен ме напусна, аз се чув­ствах жена, която иска, търси, напада и се бори за плячката си. През трупове бях готова да мина, за да дам шанс на неизживяната си любов – най-силната й най-истинската в живота ми. Но… всичко това беше само в мислите ми.

Като се прибрахме в Со­фия, се почувствах още по-зле. Връхлетяха ме силни колебания и съмнения, на­лежаха ме десетки въпро­си без отговори. С какво съм по-различна от кучките, които се пъхат в леглата на чужди мъже? От Милена, която ми го отне преди го­дини? Съвестта яко ме загложди, чувствах се гузна, че пожелах отново този мъж, че макар и в мислите си, изневерявам на Димитър, който наистина ме обича. Когато станах сутринта, осъзнах най-важното. Не бях спала и секунда през нощта, но за сметка на това дълбоко бях приспала гуз­ната си съвест. Оттук на­татък не ми оставаше нищо друго, освен да дам воля на чувствата си и да намеря Пламен.

Той ме изпревари. Звънна по обяд, със Светла току-що се върнали в Со­фия. Поиска да се видим след работа, разбрахме се къде да се срещнем и това беше краят на колебанията ми. И началото на моя ис­тински живот.

Вече втора година аз съм другата, чуждата. Любов­ницата на Пламен. Той си има вкъщи младата 23-годишна съпруга, с която но­щем прави секс, но с мен – 43-годишната стара при­ятелка, прави единствено и само любов. Любов, на ко­ято сега й е дошло време­то. А моята съвест отдавна е чиста. Не изпитвам и грам вина, че го разубедих да остане в България, въпреки нежеланието на Светла. Този път ще се боря за лю­бовта си, пък била тя из­вънбрачна, забранена, не­позволена, грешна…

Силвия