Дълго живях сама. Хич не ми вървеше. Докато се чудех защо все на мен съдбата поднася горчивата чаша, другите подредиха живота си.

Единствено аз останах сама като кукувица. Колко празници прекарах така – с телевизора и телефона, който не звъни.

След по-миналата Коледа – една от най-тъжните, се зарекох, че няма да продължавам така. Не се инатих, когато съседите решиха да ме запознаят с племенника си Боби – сам, отдавна разведен, без деца. Не беше принцът от приказките, нито мъжът мечта, нито имаше богатство, заради което със затворени очи да му скоча в леглото. Казах си обаче, че на 32 не мога да съм толкова придирчива. В началото се насилвах да излизам с него, но след първия секс разбрах, че съм изгубила прекалено много време без ласки и страсти. А и вече исках съпруг и дете.

В началото на лятото Боби дойде да живее при мен. Тогава лъснаха всичките му кусури, но и предимствата една жена да живее с мъж. Карах го по правилата – да го разбирам, да съм домакиня и любовница. Дребните разправии оправяхме в леглото и нещата вървяха. До седмица преди Коледа. Тогава за първи път откакто бяхме заедно, се наложи да отида в командировка – тези 4 дни бяха най-дългата ни раздяла. Бързах да се върна – да украся вкъщи, да напазарувам, да подготвя празника – нали най-сетне нямаше да съм сама.

Преди да си тръгна, звънях на Боби, но телефонът му беше изключен. Казах си, че пак е забравил да го зареди. От гарата се прибрах направо вкъщи, за да направя топла вечеря, носех и хубава кайсиева ракия. Още като отключих, усетих нещо гадно. В коридора ги нямаше обувките и якетата на Боби. В банята липсваше самобръсначката му. Кухнята изглеждаше така, както я оставих. Спалнята – оправена, неговият гардероб – празен.

Беше си отишъл – тихо, като крадец, като страхливец. Вечерта удържах и не му се обадих. Цяла нощ сън не ме хвана. А сутринта, като видях неизмачканите чаршафи в неговата половина, само дето не умрях. Това е най-тъжната гледка, която може да види една жена. Чакат ме най-тъжните празници и делници.