Неизмачканите чаршафи в неговата половина са най-тъжната гледка

Дълго живях сама. Хич не ми вървеше. Докато се чудех защо все на мен съдбата поднася горчива­та чаша, другите подреди­ха живота си.

 Неизмачканите чаршафи, най-тъжната гледка, самота, раздяла

Единствено аз останах сама като куку­вица. Колко празници пре­карах така – с телевизора и телефона, който не звъни.

След по-миналата Коле­да – една от най-тъжните, се зарекох, че няма да продължавам така. Не се инатих, когато съседите решиха да ме запознаят с племенника си Боби – сам, отдавна разведен, без деца. Не беше принцът от приказките, нито мъжът мечта, нито имаше богат­ство, заради което със зат­ворени очи да му скоча в леглото. Казах си обаче, че на 32 не мога да съм тол­кова придирчива. В нача­лото се насилвах да изли­зам с него, но след първия секс разбрах, че съм изгу­била прекалено много вре­ме без ласки и страсти. А и вече исках съпруг и дете.

В началото на лятото Боби дойде да живее при мен. Тогава лъснаха всич­ките му кусури, но и пре­димствата една жена да живее с мъж. Карах го по правилата – да го разби­рам, да съм домакиня и любовница. Дребните раз­правии оправяхме в легло­то и нещата вървяха. До седмица преди Коледа. Тогава за първи път откак­то бяхме заедно, се нало­жи да отида в командиров­ка – тези 4 дни бяха най­-дългата ни раздяла. Бързах да се върна – да украся вкъщи, да напаза­рувам, да подготвя празни­ка – нали най-сетне няма­ше да съм сама.

Преди да си тръгна, звънях на Боби, но теле­фонът му беше изключен. Казах си, че пак е забра­вил да го зареди. От гара­та се прибрах направо вкъщи, за да направя топ­ла вечеря, носех и хубава кайсиева ракия. Още като отключих, усетих нещо гад­но. В коридора ги нямаше обувките и якетата на Боби. В банята липсваше самобръсначката му. Кух­нята изглеждаше така, как­то я оставих. Спалнята – оправена, неговият гарде­роб – празен.

Беше си отишъл – тихо, като крадец, като страхли­вец. Вечерта удържах и не му се обадих. Цяла нощ сън не ме хвана. А сутрин­та, като видях неизмачка­ните чаршафи в неговата половина, само дето не умрях. Това е най-тъжната гледка, която може да види една жена. Чакат ме най-тъжните празници и делни­ци.

 

Осъдени ли сме да живеем в самота?

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар