Помня деня, в който ме взеха от дома за изоставени деца – юли 1977 г. Тогава бях на 10.

Колкото и да се опитвах да разбера кои са биологичните ми родители, не успях да узная нищо. Знаех само, че ме е родила ученичка на 16г., забременяла от тираджия.

В дома всички ми казваха едно – че ако искам да бъда щастлив, трябва да спра да се интересувам, защото те никога няма да ме потърсят. Имало обаче шанс за мен – свестни и заможни хора проявявали интерес, просто процедурата била дълга, та се налагало да изчакам.

Преди да ме осиновят, мама Мими и татко Кирил, както те държаха да ги наричам, често идваха в дома – носеха за всички бонбони* шоколади, играчки. Още тогава знаехме, че го правят единствено заради мен, но нямаше как само аз да се възползвам. Деляхме всичко по равно. Мими понякога намираше начин да ми бутне по един шоколад в джоба, само за мен. Аз пък винаги го делях с Петър – също изоставено дете на моя възраст. При него никой не идваше и не се чуваше да го искат. Хем се чувствах горд от това, че някой е избрал точно мен и че най-накрая ще имам нормално семейство, хем ми ставаше мъчно за Петър, че ще остане съвсем сам в дома, когато аз си тръгна от там.

Една нощ, когато всички заспаха, двамата тихо се измъкнахме от стаята и в тоалетната на етажа с едно бръснарско ножче, което взехме от домакина бай Милчо, си срязахме по един палец на ръката. Текна кръв, допряхме длан в длан и така, сливайки кръвта си, си обещахме до края на живота да останем „кръвни братя“. Каквото и да ни предстоеше от тук нататък, ние се заклехме, че никой, никога и за нищо на света няма да ни раздели.

През юли аз напуснах дома. Татко Кирил дойде с голяма кола – черна волга, и ме накара да се сбогувам с децата. Колкото и да бях щастлив, че вече ще живея щастливо и охолно, без никакви лишения, и макар че бях твърде малък още, аз знаех, че част от душата ми винаги ще остане там, където е и Петър.

Времето неусетно се изниза. Не разбрах кога завърших гимназията. Веднъж в месеца обаче по моя молба с мама Мими ходехме в дома. Знаех, че не бива, но тя не можеше да ми откаже. Правехме го заради Петър, да му занесем нещо. От татко Кирил се криехме, бях му обещал да забравя миналото. Как обаче се забравя живот, лишен от майчина ласка и грижи? Живот, който някой ти е дал, без да го иска, и те е отписал още със зачеването ти? Как се издържа на тоз проклет живот назаем?

Последния път, когато отидохме в дома, аз вече бях студент първа година, а Петър го нямаше. Беше ми казал, че ще остане там, като поддръжка на парното, но никой нищо не знаеше за него. Къде ли не го търсих, какво ли не правихме с мама Мими да го открием… Резултат – никакъв. На 27 г. се ожених за добро момиче, татко Кирил ме въведе успешно в една от фирмите си, които вече беше създал, и не спираше да ми повтаря, че само аз мога да го наследя. Затова трябва яко да работя, за да имам нормален живот, лишен от мизерия и недоимък. Нямаше как да не съм благодарен. Като на тепсия ми беше поднесено всичко – голям апартамент, нова кола, престижна работа, после се родиха и синовете ми. Една вечер дори му казах, че ако успея в бизнеса, ще стана спонсор на дома, където отраснах. И на всяка цена ще намеря Петър. По погледа му усетих, че пак съм сгрешил, защото зачекнах темата за миналото. Скарахме се и от тук нататък все по- рядко си говорехме. Три години след това той получи инфаркт. Лекарите не успяха да го спасят. Нямах вина за случилото се, но така се чувствах, като че ли аз го бях убил .

Вече сам във фирмата, с помощта на жена си Мария отчасти на мама Мими, опитах да стъпя на крака и да продължа бизнеса. Дължах го на татко Кирил. И се заклех пред Всевишния, че няма да го изложа. Макар и от оня свят, той трябва да види, че съм негов достоен наследник. Дойде обаче кризата, поръчките намаляха. На всичкото отгоре се появи сериозна конкуренция. „Иванов и сие“ непрекъснато ни взимаше клиентите и правеше мизерии на мои служители. Наложи се да освободя петима работници, Бизнесът от ден на ден вървеше надолу. Единственият начин да оцелея беше да преглътна унижението и да поискам лична среща със собственика на конкурентната фирма. След два дни секретарката му ме уведоми, че г-н Иванов ще ме приеме, и ме предупреди да бъда точен. Шефът й имал ангажимент и можел да ми отдели само 10 минути.

Когато отворих вратата на просторния кабинет, не можех да повярвам – беше Петър. Двамата се гледахме в очите и мълчахме около минута. После му зададох само един въпрос – защо? Отговорът беше директен: „Никога няма да ти простя, че теб те осиновиха, а аз останах на онова гадно място. Ще те съсипя, разбираш ли? И теб, и семейството ти, и бизнеса ти…“

От погледа му разбрах, че злобата и завистта няма да отстъпят място на старото ни приятелство. Петър беше забравил, че сме кръвни братя, а и не знаеше, че през цялото време съм го търсил, но… Той просто ме намери по-бързо, отколкото аз него. И е на път наистина да ме съсипе.

Найден

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com