Олекна ли ти, когато подписа, че ме оставяш за осиновяване?
Искам да те намеря – не мога. Искам да видя лицето ти – няма го. Чакам да ми разкажеш – безмълвна си.
Чакам да ме потърсиш – за какво ли? Докога ли ще тъгувам – не зная. Не мога да не мисля за теб. Гледам снимката си и сама съм си чужда. Пак виждам подредени едно до друго креватчета. Заспивам между такива като мен – невинни малки човечета. После чувам глас: „Имала си късмет! Умират за теб и вече имаш семейство!“ Но аз бях тъжна, защото сърцето ме болеше. Причината – ти ми обърна гръб.
Опитвам се да гледам напред, но липсата ти ме дърпа назад. Все ми се иска да те попитам: Когато разбра, че си бременна; когато докосваше корема си; когато усещаше, че ритам в утробата ти; когато ме роди – поиска ли да ме подържиш? Какво почувства, щом видя набръчканото ми бебешко личице? Олекна ли ти, когато подписа, че ще ме оставиш, и смяташе ли, че без мен ще ти е по-добре? Какво си мислеше след година, след две, три, четири, а после?
Имам толкова въпроси, но ти не отговаряш. Живееш в своя свят, без детето си. Ала аз съществувам и съм тук, макар за тебе да съм непозната. Безсмислено е да се питаш какво е станало с мен, дали съм добре и дали те виня. И не те, и те обвинявам. Искам да те прегърна, Но и д а те отблъсна така, както ме отблъсна ти. Отронила ли си поне една сълза за мен? Дано ти тежи, защото си ме оставила не от любов, а от егоизъм. Хранех се от топлината ти, но ти реши, че девет месеца ми стигат. Не се терзай – детето ти ти е простило непростимото. А може би още не съм… Бих искала, но не знам какво оправдание да ти намеря. Може би имаш семейство и деца – дано им даваш нежността, от която ме лиши. Споделяш ли с възглавницата си нощем, че децата ти имат някъде по-голяма сестра? И питаш ли се дали си приличаме? Но аз не искам д а съм като теб. Ти живееш в скръбта ми, в неизвестността й в ада ми. А аз, вместо песен на сърцето ти, съм само бреме в съвестта ти. Съвест – въобще знаеш ли значението на тази дума? Питаш ли се какъв живот ми даде? Нека всички жени като теб да не могат да спят заради постъпката си. Докога деца ще бъдат изоставяни? Моля Господ подобни неща никога повече да не се случват. За да няма страдание, да не става така, че децата от първия миг да познават болката от липсата на майчина ласка, да няма тъжни очи.
Това е душата ми – мрачни и отровни мисли. Само ако можех да изчезна. . . Но скоро ще се примиря. Ала дотогава, докато те няма – днес е бъдещето ми, а миналото е във всеки мой ден.
Анастасия
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Хич не ми говорете захаросани глупости за осиновяването
Leave a reply