Животът ми беше направо ад…
Вече бях омъжена за Людмил, когото толкова обичах. Същият, който ме принуди да направя аборт в четвъртия месец! Плати много пари на един пишман доктор, за да се отървем от онова бебе – така казваше. След това минах през депресии, раздели, случайни мъже. Накрая пак се събрахме с Людмил и след няколко месеца се подписахме – без сватба и без думба-лумба, станахме семейство. Нещастно обаче.
Побърках се, като разбрах, че повече няма да забременея. Людмил не можа да понесе вината за това. Животът ни стана отвратителен, карахме се, дори до бой стигахме. Пълна цигания. Трябваше ми спасение все пак, затова реших да се разделим. Той беше гузен и не прие. Запя друга песен – да осиновим дете. Аз се дърпах, без да знам защо. Нещо дълбоко в мен ме караше да бягам, да не искам, да преча на мъжа си да уреди осиновяване. Накрая се предадох и в един хубав ден се прибрахме с дъщеря Надежда на година и половина.
Колкото повече време минаваше, толкова повече губех надежда, че някога ще имаме нормален живот. Макар и малка, тя беше особена, своенравна, непокорна. За такива като нея хората казват: ни се води, ни се кара! Лъжа ще е, ако твърдя, че не я обичах. Обичах я и още как! Но с нея на глава не се излизаше – не знам с нея ли, с гените й ли, с онази кръв, дето вода не става ли?
Всичко това разби романтичната представа на мъжа ми колко е благородно и прекрасно да осиновиш дете. Беше все по-трудно и той реши да се спасява с пиене и жени. Цялата тежест и отговорност падна върху мен. Ако тръгна да ви разказвам какво Преживях, докато Надежда стане пълнолетна, цял вестник няма да стигне. Признавам, много пъти ми идваше на ума да я разсиновим, но нямах сърце да го направя. Мислех си го, когато й бях бясна, после ми минаваше, защото всъщност винаги съм я обичала.
И сега я обичам, макар че повече от година нито съм я чула, нито съм я видяла. Хвана се с един уж сервитьор, дано не е бил някой сводник, и замина с него. В началото се обаждаше от морето, после от разни курорти по планините, накрая спря да звъни и си смени телефона. Може и насила да го е направила, но така или иначе изгубихме всякаква връзка. Остана ми все пак надеждата, че някой ден дъщеря ни ще намери обратния път към дома.
Сега съм сама – изгоних Людмил заради алкохола и курварлъка. Имам много време да мисля за грешките си, а нямам нито минута да ги поправям. Не съжалявам, че осиновихме Надежда, но много ме е яд, като слушам лигави розови приказки за осиновяването и отглеждането на осиновени деца. В тая работа няма място нито за емоции, нито за фойерверки. Нито за илюзията, че с любов всичко се постига. Щеше да е хубаво да е така, ама не е.
Констанца Кирилова
Утроба назаем
Leave a reply