Родила ме е ученичка на 16г., забременяла от тираджия!

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

Помня деня, в който ме взеха от дома за изоставени деца – юли 1977 г. Тогава бях на 10.

Колкото и да се опитвах да разбера кои са биологичните ми родители, не успях да узная нищо. Знаех само, че ме е родила ученичка на 16г., забременяла от тираджия.

В дома всички ми казва­ха едно – че ако искам да бъда щастлив, трябва да спра да се интересувам, за­щото те никога няма да ме потърсят. Имало обаче шанс за мен – свестни и за­можни хора проявявали ин­терес, просто процедурата била дълга, та се налагало да изчакам.

Преди да ме осиновят, мама Мими и татко Кирил, както те държаха да ги на­ричам, често идваха в дома – носеха за всички бонбони* шоколади, играчки. Още то­гава знаехме, че го правят единствено заради мен, но нямаше как само аз да се възползвам. Деляхме всич­ко по равно. Мими поняко­га намираше начин да ми бутне по един шоколад в джоба, само за мен. Аз пък винаги го делях с Петър – също изоставено дете на моя възраст. При него ни­кой не идваше и не се чува­ше да го искат. Хем се чув­ствах горд от това, че някой е избрал точно мен и че най-накрая ще имам нормално семейство, хем ми ставаше мъчно за Петър, че ще ос­тане съвсем сам в дома, ко­гато аз си тръгна от там.

Една нощ, когато всички заспаха, двамата тихо се измъкнахме от стаята и в тоалетната на етажа с едно бръснарско ножче, което взехме от домакина бай Милчо, си срязахме по един палец на ръката. Текна кръв, допряхме длан в длан и така, сливайки кръвта си, си обещахме до края на живота да останем „кръвни братя“. Каквото и да ни предстоеше от тук нататък, ние се заклехме, че никой, никога и за нищо на света няма да ни раздели.

През юли аз напуснах дома. Татко Кирил дойде с голяма кола – черна волга, и ме накара да се сбогувам с децата. Колкото и да бях щастлив, че вече ще живея щастливо и охолно, без ни­какви лишения, и макар че бях твърде малък още, аз знаех, че част от душата ми винаги ще остане там, къде­то е и Петър.

Времето неусетно се из­низа. Не разбрах кога завъ­рших гимназията. Веднъж в месеца обаче по моя мол­ба с мама Мими ходехме в дома. Знаех, че не бива, но тя не можеше да ми откаже. Правехме го заради Петър, да му занесем нещо. От тат­ко Кирил се криехме, бях му обещал да забравя минало­то. Как обаче се забравя живот, лишен от майчина ласка и грижи? Живот, кой­то някой ти е дал, без да го иска, и те е отписал още със зачеването ти? Как се из­държа на тоз проклет живот назаем?

Последния път, когато отидохме в дома, аз вече бях студент първа година, а Петър го нямаше. Беше ми казал, че ще остане там, като поддръжка на парното, но никой нищо не знаеше за него. Къде ли не го търсих, какво ли не правихме с мама Мими да го открием… Резултат – никакъв. На 27 г. се ожених за доб­ро момиче, татко Кирил ме въведе успешно в една от фирмите си, които вече беше създал, и не спираше да ми повтаря, че само аз мога да го наследя. Затова трябва яко да работя, за да имам нормален живот, ли­шен от мизерия и недоимък. Нямаше как да не съм бла­годарен. Като на тепсия ми беше поднесено всичко – го­лям апартамент, нова кола, престижна работа, после се родиха и синовете ми. Една вечер дори му казах, че ако успея в бизнеса, ще стана спонсор на дома, където от­раснах. И на всяка цена ще намеря Петър. По погледа му усетих, че пак съм сгре­шил, защото зачекнах тема­та за миналото. Скарахме се и от тук нататък все по- рядко си говорехме. Три го­дини след това той получи инфаркт. Лекарите не успя­ха да го спасят. Нямах вина за случилото се, но така се чувствах, като че ли аз го бях убил .

Вече сам във фирмата, с помощта на жена си Мария отчасти на мама Мими, опитах да стъпя на крака и да продължа бизнеса. Дължах го на татко Кирил. И се заклех пред Всевиш­ния, че няма да го изложа. Макар и от оня свят, той трябва да види, че съм не­гов достоен наследник. Дойде обаче кризата, поръчките намаляха. На всичкото отгоре се появи сериозна конкуренция. „Иванов и сие“ непрекъсна­то ни взимаше клиентите и правеше мизерии на мои служители. Наложи се да освободя петима работни­ци, Бизнесът от ден на ден вървеше надолу. Единстве­ният начин да оцелея беше да преглътна унижението и да поискам лична среща със собственика на конку­рентната фирма. След два дни секретарката му ме уве­доми, че г-н Иванов ще ме приеме, и ме предупреди да бъда точен. Шефът й имал ангажимент и можел да ми отдели само 10 минути.

Когато отворих вратата на просторния кабинет, не можех да повярвам – беше Петър. Двамата се гледах­ме в очите и мълчахме око­ло минута. После му зада­дох само един въпрос – защо? Отговорът беше ди­ректен: „Никога няма да ти простя, че теб те осинови­ха, а аз останах на онова гадно място. Ще те съсипя, разбираш ли? И теб, и се­мейството ти, и бизнеса ти…“

От погледа му разбрах, че злобата и завистта няма да отстъпят място на старото ни приятелство. Петър беше забравил, че сме кръвни братя, а и не знаеше, че през цялото време съм го търсил, но… Той просто ме намери по-бързо, отколко­то аз него. И е на път наи­стина да ме съсипе.

Найден

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Хич не ми говорете захаросани глупости за осиновяването

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар