…Заради една глупава грешка на родителската среща.
Това се случи преди много години. Бях в седми клас, а тогава – както и сега, успехът в края на годината беше много важен, защото след завършването кандидатствахме в различни престижни гимназии и техникуми.
Моят бележник беше с много шарени оценки. За да не се „сърдят“, имаше всякакви – от двойки до шестици. Една вечер баща ми ми изнесе предупредително-насърчаваща реч в духа на това добре да си помисля какво ще кажат за мен на следващата родителска среща. Взех си сериозна забележка и вътрешно в себе си обещах (а и на нашите също), че по-малко от петица в бележника ми повече няма да видят.
Моето име е Габриела в Сталева. В нашия клас имах една съученичка, която пък се казваше Мануела Станева. Много често при тихо и не много добро изговаряне на имената ни не се разбираше за мен ли става дума или за нея. Същото се отнасяше и ако някой назоваваше само фамилните ни имена – Сталева или Станева. Между нас двете имаше голяма разлика – и във визията, и в манталитета, и в оценките. Мануела имаше само двойки и тройки и беше с намалено поведение. Не приемаше никакви забележки, бягаше от час, изобщо си беше доста своеволна.
Дойде и последната родителска среща, за която баща ми се заканваше и ме предупреждаваше да си помисля как ще го посрещна, когато се върне от нея. Малко преди това той изкара тежък грип и се наложи да се лекува с много антибиотици – едва го спасиха! След това обаче изгуби повече от 50 процента от слуха си. Недочуваше и често преиначаваше недочутите думи. На родителската среща явно голямо кастрене е имало по адрес на Мануела Станева, защото татко все чувал моето име и си представям как се е чувствал. А аз се престарах да приготвя масата за вечеря по необикновен начин – та нали очаквах той да ме похвали, защото успехът ми беше вече над 5.50! Кристалните чаши блестяха, салатите и ордьоврите ни чакаха. Баща ми обаче пристигна като буреносен облак и още от вратата ме подхвана: „Ти ще влезеш ли в крак бе, момиче? Ще ставаш ли човек, или не? Само твоето име се чуваше през цялото време, идваше ми да потъна от срам! Я, ела ми, ела!“
Мале мила! Никога няма да забравя тежките му ръце и още по-тежките им удари. Плесниците следваха една след друга, а главата ми се въртеше ту наляво, ту надясно. От световъртежа, който получих, не можех да си отворя устата и да му обясня, че изобщо не заслужавам този пердах.
След като се успокои, татко седна и се отпусна на стола. Коленичих до него, погледнах го с мокрите си от сълзите очи и се чудех да продължа ли да плача от плесниците му, или да се разсмея. Все пак събрах сили, прегърнах го и доколкото можех, спокойно му обясних всичко. Но така или иначе си изядох боя, макар и незаслужен.
Габриела
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Грешните начини за мотивация на ученика!
Leave a reply