Отвсякъде чувам само едно: Верче, свери ли си часовника?
При една поредна смяна на часовото време се изложих ужасно. Оттогава всички вместо здрасти ми викат: Верче, свери ли си часовника?
Шефът беше готов да преглътне това, че понякога съм разсеяна, заради контактите, които поддържах с хора от бизнеса, и организационните ми качества. Веднъж дори намекна, че може да разчитам на подкрепата му, когато се освободи по-добра позиция. Това означаваше и по-голяма заплата, разбира се. Имаше само едно условие – да направя така, че най-сериозният ни партньор да инвестира повече пари в проекта, който стартирахме. Хем нямах никакъв шанс да откажа, хем исках да се издигна и да натрия носовете на надутите колежки, които ме гледаха отвисоко, защото бях ничия. Не само че приех предложението, ами направо се отдадох на идеята след броени дни да изтанцувам своя триумфален танц.
В събота си почивах и направих всичко, което знаех, за да изглеждам ослепително. Вечерта за пореден път чух, че през нощта трябва да преместим часовниците с един час напред, но бях толкова залисана, че не го направих. Срещата мй с въпросния господин беше в 11 ч в неделя в едно от най-хубавите кафенета в града ни. Имах достатъчно време да се наспя, да се разсъня, да се приготвя и да сбъркам с красотата си въпросния господин.
Исках да пристигна първа, затова тръгнах навреме. Петнадесет минути преди уговорения час бях в заведението – свежа, модерна, дискретно сексапилна. Колкото повече време чаках, толкова повече яд събирах. Представях си колко тъпо изглеждам отстрани – нагласена, висяща като тъпа гъска сама на масата. Чак хората започнаха да ме гледат със съчувствие. Един час след определеното време кой не се появи. Ядосах се и въпреки че никога не бях го правила, обадих се на шефа в почивния ден. Той също беше бесен, но аз първа отворих уста и го попитах защо ме е пратил за зелен хайвер. Той само ме скастри „Колко е часът, Верче?“ и преди да дочака отговора ми, затвори. Чудех се какви ми ги приказва, но малко по малко в главата ми започнаха да се връщат приказките за преместването на часовниците. Вече нищо не виждах и не чувах, освен вътрешния си глас, който крещеше каква глупачка съм.
В понеделник шефът не ме уволни, дори не ме наказа за издънката с важната персона. Но не ме и издигна, не ми повиши и заплатата. Дума повече не обели колко много разчита на мен, по никакъв повод. Види ли ме обаче, все подхвърля: „Верче, свери ли си часовника?“ Същото правят и колежките в отдела. Яд ме е на тях, но сто пъти повече ме е яд на мен. Как можах така да се изложа!
Вера
Научих тежък урок – устата да не говори, какво виждат очите!
Add comment