Често чета различни човешки истории и се чудя колко шарен е животът.
Признавам, че понякога и на мен са ми се насълзявали очите от човешките драми и болки, затова реших и аз да ви пиша. Надявам се обаче, че моето писмо ще ви разсмее, а няма да ви разплаче.
Като бях ученик в 11-и клас, баща ми получи инфаркт и го приеха в болницата. Слухът веднага плъзна в малкото ни градче, защото той беше шеф на едно от предприятията и всички го познаваха. Цяла седмица се носеха клюки около това при какви обстоятелства точно е получил инфаркт. Едни казваха, че е бил при любовницата си, други, че се скарал с някакъв много голям шеф от София, трети… Абе, беше си събитие. Майка ми, полудяла от притеснение, за пръв път не даваше ухо на слуховете и не се ядосваше, че пак одумват баща ми, че има любовница.
Една сутрин у дома дойде чичо Иван колега на татко. Пристъпваше от крак на крак и в един момент попита кога ще е погребението, защото носел некролозите. Искал да се консултира с мама къде да ги разлепи и колко да остави вкъщи. После добави, че от фирмата поръчали венец за ковчега с надпис „От колектива“. Докато разбера какво става, мама се свлече на пода, а баба занарежда: „Олеле, синеее, олеле, майкааа.“ Когато се свести, майка ми и тя ревна с пълно гърло, а аз сякаш бях онемял. Шашнат, чичо Иван попита: „Ама, вие не знаехте ли, че Васил е умрял, бе?“ И като се почна една суматоха!
Баба започна да вади някакви черни дрехи, мама се щураше като полудяла и чак след около час й хрумна, че някой от нас трябва все пак да отиде до болницата, да вземе смъртния акт, за да уредим погребението. Решиха, че ще пратят мен -нали вече бях мъжът в семейството, трябваше бързо да порасна. Отидох направо в отделението при лекуващия лекар, а той ме посрещна с думите: „А, подранил си, ама нищо, ще те пусна да видиш татко си.“ Чак тогава се уплаших и взех да се дърпам. Докторът се чудеше какво ми става и точно в тоя момент от една стая излезе… баща ми. Този път беше мой ред да припадна. Когато отворих очи, над мен бяха надвесени татко и докторът. Само успях да кажа: „Ама. ти не си ли умрял?“ Татко прихна да се смее, а като разказах как чичо Иван дойде у дома да ни съобщи за смъртта му -явно някой беше пуснал поредния гаден слух, баща ми вече едва си поемаше дъх. Докторът веднага се обади вкъщи по телефона да успокои майка и баба и да им каже, че на този етап погребението се отлага.
Оттогава минаха много години. Слава Богу, баща ми все още е жив, но лафът „погребението се отлага“ още върви в нашето семейство.
Приятелят ми издъхна в ръцете ми от свръх доза
Add comment