Изнасилиха ме посред бял ден

Убедена съм, че много жени са изпитали сексуал­но насилие, но в повечето случаи ситуацията е така­ва, че не могат да напра­вят нищо – мълчат и носят в себе си болката.

Преди десетина години и аз пре­живях нещо ужасно, по­сред бял ден. Никога не съм мислила, че това може да ми се случи.

Бях на свиждане на сина ми, който беше един от последните набори в ар­мията, които служеха по няколко месеца. Тогава бях на 37 г. По рождение съм красива, стройна, с дълги хубави бедра, които не крия. Приятелите на сина ми mv казвали, че повече приличам на негово гадже, отколкото на майка. Беше ми хубаво, като чу­вах това.

След свиждането чаках автобуса за гарата. Тогава мина едно такси. Освен шофьора в него имаше и други двама пътници. Шо­фьорът ми предложи да ме закара, изобщо не се по­колебах, защото гарата е почти извън града, и се качих. Колата потегли в тази посока, но когато наближихме, зави към гори­ста местност. Започнах да викам и да се опитвам да отворя вратата. Единият от , мъжете опря нож в гърдите ми и ми изсъска: „Мълчи, ако искаш да ос­танеш жива! Ако си послушна, ще направим само едно хубаво чукане и ще те закараме на гарата за следващия влак.“

Нямаше какво да напра­вя, съпротивата срещу три­мата насилници беше из­лишна. Таксито спря в гора­та пред някакво бунгало. Там имаше още доста бун­гала, но изглеждаха необи­таеми, не можех да разчи­там на помощ. Вкараха ме вътре, съблякоха ме, съблякоха се и те и започ­на оргията. Не искам да описвам подробностите. Търпях всичко, докато задо­волят нагона си. Не ме биха, не ме нараниха, а след като свършиха, ме закараха на първата автобусна спирка за гарата и изчезнаха.

Първата ми реакция беше да отида в полицията. След това обаче се запитах от какво ще се оплача, като нямам никакви следи от насилие. Едва ли щяха да ми повярват, че съпротивата е била излишна. Започнах да плача, осъзнавайки своята безпомощност. Качих се на влака и пристигнах в род­ния си град. Нищо не казах на съпруга си. Дълго време обаче не се отказвах от мисълта за възмездие. Проучих местността, в ко­ято се намираше изоставе­ният къмпинг. Познах и бун­галото, в което ме бяха из­насилили. Но какво от това?

Примирих се и започнах да живея с болката от мълчанието. Решението ми да споделя спомена за случилото се ми е продик­тувано от надеждата, че ще облекча страданието си. Дано успея, дано час по-скоро се заличи от па­метта ми срамният спо­мен!